В този миг Мерал си спомни за енигматичните думи в Евангелието на Йоан. Възкръсналият Исус казал на Мария Магдалена пред празния гроб, когато тя паднала на земята и посегнала към краката му: „Noli me tangere.“ „Не се допирай до Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Си.“ Какво означаваше това? Никой не знаеше. А сега се споменаваше нещо за ядрена реакция. Йокемиян обаче отвърна на германеца:
— Не мисля, че ще се продава.
Така той се опита да съживи дискусията за бутилираната вода от река Йордан, но мъжът на име Паркър се върна към темата за гробницата на Исус с коментар, чиято сериозност никой не успя да прецени:
— А защо не влязат вътре с гайгеров брояч?
По време на кафето един гостуващ свещеник стана и почука с лъжица по чашата си, за да привлече вниманието. Мерал се втренчи в него. Беше монахът, когото бе видял да се кара с русата млада жена пред хотел „Шалом“.
— Здравейте, аз съм отец Денис Муни — представи се той.
След поредица остроумия, които предизвикаха няколко усмивки, Муни обяви началото на импровизирано забавление. То се състоеше от „надпяване“ между него и свещеника Мино Манчини — пълничкия плешив директор на пансиона, който винаги се усмихваше и напомняше на всички за Отец Тък. Мерал сведе глава за момент, докато си повтаряше наум сцената пред хотела. Дали симпатичният свещеник не участваше в някакъв таен флирт? После вдигна глава и се вторачи напред. Муни започна състезанието, като запя „Розата на Трали“ с приятен и емоционално наситен тенор. Манчини отвърна с „Non Dimentica“. Последваха няколко популярни балади, изпълнени от двамата, включително и смяна на ролите, при която Муни пародира дебеличкия италианец, изпълнявайки „Това е любов“ с престорено пиянски глас ала Дийн Мартин. Отговорът на Манчини — „Моята дива ирландска роза“ — се оказа не по-малко забавен поради силния му италиански акцент.
Състезанието приключи без ясен победител и скоро помещението почти се опразни. Глъчката стихна и отстъпи място на няколко откъслечни гласа, тракането на чинии и игривите звуци, издавани от един румънски граф и графиня. Седнали в далечния край на залата, те триеха с навлажнени пръсти ръбовете на празните си чаши за вино. Мерал беше навел глава и мислеше за двете обгорели птици от улица „Ремле“. Най-накрая долови странните звуци, вдигна поглед и простена вътрешно. Начело на масата на румънците седеше Скоуби — бивш таен агент от британските разузнавателни служби, който подобно на Мерал живееше постоянно в „Каса Нова“. Освен това беше досаден бърборко и явно не изпитваше капка уважение към надписа „Строго секретно“ върху спомена за миналите му подвизи. Само след две чашки бе готов да сподели всичко с гостите на пансиона или дори с нещастния персонал. Сега наблюдаваше напрегнато Мерал с вдигнати вежди и предизвикателно изражение на лицето. Мерал демонстративно погледна часовника си и поклати навъсено глава. После бързо стана и излезе от трапезарията, без да се обръща към Скоуби.
Почувства се уморен и тръгна към стаята си, но по пътя си спомни обещанието, което бе дал на сестра Ангелика — дребната сбръчкана главна монахиня на „Каса Нова“. Промени посоката и се отправи към фоайето, за да смъмри портиера Пейшънс, високия абисинец, който се грижеше за бара. Той обичаше да цитира пиесите на Шекспир и упояваше на случаен принцип някои от гостите на пансиона, като тайно забъркваше хлоралхидрат в напитките им.
— Защо го правиш, Пейшънс? Кажи ми. Искам да разбера.
— Не знам.
— Не харесваш хората, на които го причиняваш, така ли?
— Не, не! Много ги харесвам! Наистина.
— Тогава защо, Пейшънс? Защо?
— Не знам.
След като получи лицемерното обещание на портиера, че ще се поправи, макар и все още да нямаше представа за мотивите му, Мерал напусна рецепцията и бавно се запъти към стаята си. Подмина страничния коридор, водещ към спалните помещения на монахините, и спря за миг. В края на коридора, близо до стаята на главната монахиня, стоеше едър мъж с бежови панталони и риза. На кръста му висеше колан с инструменти, на който беше закачена връзка с ключове от стаите. Наклонил леко глава към вратата, той, изглежда, слушаше цигулковото изпълнение, долитащо от грамофона вътре. В очите на Мерал се появи бегла симпатия. Мъжът се казваше Уилсън — добродушен и видимо чистосърдечен американец с искрена заразителна усмивка, присъща на невинните или умствено изостаналите. Той извършваше безплатни услуги за монахините. Мерал разпозна и музиката — вълнуващия Концерт за цигулка №1 на Брух. За един-единствен миг, нужен на сърцето да се разтопи, полицаят също наклони глава и се заслуша. След това обаче реши да продължи, страхувайки се, че музиката, както тръбите на Исус Навин край Йерихон, ще срути с всичка сила защитните стени около него.