Ако ги нямаше пъстрите завеси на прозорците, стаята на Мерал в „Каса Нова“ можеше да мине за монашеска килия. Обзавеждането се състоеше от закачалка за дрехи, бюро, стол, обикновено единично легло и висок дървен гардероб. Върху него имаше статуетка на малкия Христос, подаващ червена роза на майка си. Когато влезе в стаята за пръв път, Мерал нареди да изнесат статуетката. След още няколко седмици обаче поиска да я върнат. И в двата случая не даде обяснения. Сега той седна уморен на леглото и погледна към тъмното бронзово разпятие, окачено над вратата. Това ли беше най-високата цел на човека? Страданието? Защо? Отговорът на един свещеник преди месеци се бе изчерпал с думите: „Формиране на душата.“ Той му беше дал светлина за известно време, но не и топлина. Нямаше ли друг начин? Мерал се втренчи в плочките на пода, след което вдигна очи към рамкираните снимки, поставени върху бюрото до стената. Родителите му. Неговата скъпа съпруга. После спря поглед върху сина си, когото беше обичал толкова силно, че на моменти дори се плашеше. Не бе разбирал причините за своя страх до деня, в който от безмилостното небе се роди смърт. Тогава той най-накрая осъзна, че това, от което се страхува, е същността на ада — болката от загубата. Застанал разкрачен на зелената трева, с тъмни къдрици, синът на Мерал приличаше на гръцка статуя, извадена от морето и оживяла. Момчето гледаше от снимката с ангелска любов, докато подаваше красива червена роза към обектива.
Мерал го наблюдаваше. Искаше му се да заплаче, но не можеше. Стената.
Той пазеше сълзите за сънищата си.
Зарови лице в дланите си. Защо се бе прибрал толкова рано въпросния ден? Защо не пет минути по-рано или по-късно? Две? Една? От години го измъчваше чувство за вина. Мерал обърна глава и се загледа в някакъв предмет на нощното шкафче. Посегна към него и го взе. Беше книга за Айнщайн, Бог и квантовата физика. Макар и да не му даваха всички отговори, Мерал наистина откриваше помощ в такива книги. Не съдържанието на тази обаче привлече интереса му, а нещо друго. Той се вгледа за момент в корицата и отвори на страницата, която беше отбелязал преди две нощи с тесния разделител на „Каса Нова“. На едната му страна имаше снимка, а на другата — вдъхновяващ цитат. Преди да си легне онази нощ, полицаят бе промълвил думите, които изричаше всяка нощ през последните четири години: „Още един ден, сине. Един ден по-близо.“ Беше се уморил да чака някакъв знак. Дори и слънцето да застинеше на небето, след няколко дни всичките му съмнения щяха да се завърнат. Въпросната нощ обаче той реши да помоли сина си: „Ако си жив и ме чуваш, моля те, ела при мен. Посети ме довечера в сънищата ми.“ Синът му така и не го направи. Но на следващата нощ, когато отново взе книгата, Мерал установи, че разделителят на „Каса Нова“ липсва. На негово място бе оставен наскоро откъснат яркожълт слънчоглед — любимото цвете на детето. На сутринта Мерал попита камериерката със сиво-зелена униформа, която се грижеше за стаята му, дали е направила смяната. Тя го изгледа странно и попита с усмивка:
— Защо някой би сторил такова нещо?
После, на път към трапезарията за закуска, Мерал зърна Уилсън. Беше се подпрял на лакти върху плота на рецепцията, където вероятно очакваше дребничката главна монахиня да му даде инструкции. За момент Мерал се втренчи във връзката ключове от стаите, увиснали на колана на Уилсън, и подтикнат от някакъв импулс, отиде при него.
— Здравей, Уилсън!
Уилсън вдигна глава. На лицето му се изписаха топлота и доверие.
— Сержант Мерал!
— Ти ли беше? — попита го тихо Мерал.
Уилсън сбърчи чело в невинно удивление.
— Какво искате да кажете, сержант Мерал?
Мерал отговори смутено:
— Няма значение. Може ли да взема назаем един тръбен ключ? Най-малкия, който имаш.
— О, да. Разбира се!
— Не съм те виждал доста отдавна.
— Да, така е.
Уилсън носеше кожени работни ръкавици и когато ги свали, за да откачи ключа от колана си, Мерал забеляза, че дланта му е бинтована.
Превръзката беше почервеняла от кръв.
— Наранил си се, Уилсън.