Мерал: Да, има такъв човек. Всъщност са трима. Работят на смени от по осем часа.
Сандълс: Не е ли нужно да бъдат разпитани? Те могат да потвърдят, че трупът не е бил занесен там. Ще ни кажат дали мъртвият е отишъл в църквата сам или с някой друг.
Мерал: Напълно сте прав. Но вече разпитах двама от тях и никой не си спомня Темеску да е влизал при гроба. Преди да стигна до категорично заключение, исках да говоря и с третия, Тарик Малуф, но той е на гости при близките си в Аман. Връща се днес и ще бъде на смяна довечера. Ще го разпитам и ако е видял нещо съществено, незабавно ще го опиша в допълнителен доклад.
Зуи: Да, бихме искали да ни държите в течение.
Мерал: С удоволствие.
Зуи: Бил? Чарли? Нещо друго? Добре, Дебора, това е всичко. Можеш да си вървиш. Вие също, сержант Мерал. Благодаря ви за помощта. И за търпението. Ще поддържаме връзка.
Мерал: Само още един въпрос. Ще позволите ли?
Зуи: Разбира се. Кажете.
Мерал: Споменахте, че проучвате друга причина за смъртта на Темеску освен рака. Ще ми кажете ли каква е тя?
Зуи: Не. Засега.
Мерал: Още не знаете, така ли?
Зуи: Напротив, но не можем да повярваме.
(Разговорът приключва в 11:06 ч.)
14.
От вътрешността на Божи гроб долитаха приглушени гласове и достигаха до ушите на двамата полицаи, които крачеха бавно отпред с наведени глави. Тихите им стъпки отекваха меко в ромбоидните плочи от розов и черен мрамор, които отразяваха светлините на гигантски свещи. Наоколо се носеха аромат на восък и тамян и шепотът на милиони горещи молитви. Мерал бе излязъл от пансиона в десет и петнайсет, за да не попречи на началото на нощните служби. Бе тръгнал бързо по тясната улица, която някога бе треперила от римските доспехи и ужасяващия тропот на маршируващи войници. Сега се чуваха само едва доловими звуци — жуженето на въртяща се телевизионна антена, тихото потропване на пръсти върху гофрирана ламарина, докато общинските пазачи проверяваха кепенците на магазините, и радостната песен на пекаря. Както винаги, малко преди вечеря той бе изпекъл безплатно хляба на бедните.
— Той беше ли тук? Влезе ли при гроба?
Мерал разпитваше Тарик, третия пазач, който охраняваше пространството около тях — четириъгълна мраморна стая, изсечена в скалата. Широка метър и осемдесет и висока към два и десет, тя представляваше гробницата на Христос. Светлината от свещите и четирийсет и трите лампи от злато и сребро блещукаше в тъмните очи на Тарик. Той почесваше брадясалото си лице и се взираше в шофьорската книжка на Темеску.
Накрая я върна на Мерал.
— Да, мисля, че беше тук. Май го видях.
— Имаше ли някой с него?
— Да, струва ми се. Със сигурност. Може би.
— Кое от двете, Тарик?
— Да.
— Какво да?
— Имаше някой с него.
— Мъж или жена?
— Мъж.
— Заедно ли бяха?
— Да. Видях ги как влизат и разговарят. Като че ли спореха.
— Спореха?
— Така мисля. Може би. Не съм сигурен. Жестикулираха. Човекът, който беше с него, все се накланяше напред. Шепнеше. Беше възбуден.
— А мъртвият? Мъжът от снимката?
— Беше спокоен.
— Можеш ли да опишеш другия човек?
— Да. Имаше брада.
— Тарик, погледни ме. Каква работа ще ми свърши подобно описание в Йерусалим?
— Не знам какво очакваш да кажа.
— Искам подробно описание.
— Не си спомням.
— Няма ли да го познаеш, ако го видиш пак?
— Може би да, може би не. Напълно е възможно.
— Имаше ли нещо особено в него?
— Не знам.
— Опитай, Тарик.
— Добре. Може би едно нещо. Изглеждаше тъжен. Видях го да плаче.
— Да плаче ли?
— Да. Малко.
— По кое време се случи това?
— Не знам точно. В края на деня. Последните посетители прииждаха в гробницата.
— Двамата заедно ли влязоха?
— Възможно е.
— Възможно?
— Да… може би.
— А мъжът с брадата? Видя ли го да излиза?