О. Не знам.
В. Някъде от вън?
О. В смисъл?
В. Говореше ли с акцент? Като на чужденец?
О. Не. Ето това ме озадачи — използваше типичен северняшки диалект, с най-малките особености, характерни за Тети.
В. Какво още сподели той?
О. Не много. Не и с думи.
В. Моля те, бъди по-конкретен.
О. Попитах го как се казва и той ми отговори. После…
В. С какво име се представи? Помниш ли?
О. Да. Селча Дечани. Това също беше странно. Не името, а моята реакция. Някога познавах Селча Дечани и когато чух името, извиках: „Да! Да, разбира се! Как, по дяволите, не разпознах гласа веднага?!“ И му казах: „Прощавай, стари приятелю, започвам да изкуфявам.“ Тогава изведнъж си спомних.
В. Че Селча Дечани е умрял преди години?
О. Ти откъде знаеш?
В. Няма значение.
О. Да, той умря.
В. Обаче гласът беше на Дечани?
О. Не, всъщност не. Само в началото.
В. Какво стана после?
О. Подканих го да яде. Той обаче не докосна храната. Усетих го. Стоеше тихо и неподвижно. Долових, че го е обзел голям смут, че в него се борят ужасни чувства. Като на война. Скоро обаче те утихнаха и аз почувствах как от тялото му се излъчва друга енергия. Обля ме нещо приятно и топло, почти обич. В началото не знаех какво е. След това той ми зададе много странен въпрос. Поинтересува се дали някога съм виждал Бог и ако е така, дали тази среща не е предизвикала слепотата ми.
В. Що за измислици?
О. Такива бяха думите му.
В. Добре, добре. Попита ли го какво иска да каже?
О. Не. Не бих попитал и теб, ако слезеш от планината в града. Подобен въпрос би бил груб.
В. Ушите ти са опасни.
О. Те чуват. Чуха стъпките ти.
В. Какво му каза?
О. Отначало нищо. Стреснах се. После го попитах дали не му е студено.
В. И какъв беше отговорът?
О. Тишина. Но аз усещах силата му. И тогава изведнъж разбрах какво излъчва — жалост. Толкова гъста, че можеш да я стиснеш. Почти материална. Но не от онзи вид, който е неприятен и те задушава. Беше от другия. Жалост, която утешава и лекува. И още нещо — за миг бях сигурен, че го виждам. Беше млад, със силно изразени черти на лицето и ангелска усмивка. Мислиш ли, че е било измислица? Някои неща не са.
В. Ти си луд. Свърши ли?
О. Да. Това е всичко. После дойдоха хората ти. Провериха документите му. Стори ми се, че не видяха нищо нередно. Когато си затръгваха, аз се намесих и ги спрях.
В. Спомена, че е излъчвал някаква жалост.
О. Да.
В. Тогава защо го предаде?
О. Лоялен съм към държавата.
В. Не ти вярвам.
О. Не можех повече да стоя край него.
В. Защо?
О. Заради нещо, което излъчваше.
В. Жалостта ли?
О. Не, друго. Някаква груба, ужасяваща енергия. Направо ме изгаряше.
В. Може би всичко е било плод на въображението ти.
О. Не, беше истинско.
В. Какво точно почувства?
О. В онзи момент бях сигурен, че е доброта.
Дечани беше покойник, който бродеше из хълмовете в търсене на мигове живот сред объркани спомени. Такова бе негласното убеждение на комисаря и на началника на участъка в Келеза (а по-късно и на хората от тайната полиция в Шкодра, макар че никой не посмя да изкаже подобно опасно мнение). Ето защо те се отърваха от Задържания начаса. Не знаеха какво би могло да се случи с една обикновена душа, когато се докосне до облак възкресена мъгла. Кой изобщо беше Задържания?
Някои се чувстваха неловко.
В Шкодра се придържаха към разума и изследваха Задържания с научни методи, които претендират, че материята е реална и подлежи на измерване. По-нататъшното им предположение гласеше, че мъжът е вражески агент, изпълняващ мисия, която не можеше да бъде отгатната, защото единствено големият Китай беше в приятелски отношения с Албания. А и кой би успял да проследи целите и хитрите планове на всички останали страни по широкия свят? Просто няма време, жалваха се те, но продължаваха неуморно да търсят доказателства, че странникът е бил спуснат с парашут — ушната кал, пробата от фекалиите му и мръсотията, изстъргана изпод ноктите, бяха изследвани обстойно в търсене на остатъци от храна или флора, чужди за тези земи. Огледаха дрехите му под ултравиолетови лъчи, за да намерят следи от химическо чистене. Тайнствените мъдрости обаче не доведоха до нищо. Последва преглед на зъбите на Задържания. Той разкри само „огромна амалгама“, изработена от грубо полирано сребро, и две „коронки от хром-кобалтова сплав“, който бяха „проникнали във венеца заради големия си размер и лошото прилепване по краищата“. Албанска стоматология без съмнение. Но как бе възможно това? Всички хора бяха известни на властите. Те ги преброяваха и следяха. Имената на гражданите се вписваха в безкрайни списъци, проверявани ежедневно и при най-малката промяна на местопребиваването — от къщи до пазара, после на работа и пак у дома. Наблюдаваха ги по време на „културните“ събрания след вечеря и едночасовите четения на новините, при които умовете се спасяваха, скрити зад упоени погледи. Тук хората не ходеха никъде. Водеха ги. Как беше възможно Задържания да е от тези места и да се движи незабелязано с документи на призрак? В подземието на сградата на тайната полиция в Шкодра Задържания беше съблечен гол и бе разпитван и измъчван от няколко агентки по сигурността. Всичко започна в петък сутринта, на 1 октомври, и продължи до малко преди обед на следващия ден. Механичните удари на мъчителите зареждаха агентките с неподправен гняв и ги докарваха до крясъци и ужасни заплахи. И по-лошо беше сторено. Въпреки това Задържания не проговаряше. Така на 2 октомври, обзети от ярост и недоумение, специалистите от Шкодра го изпратиха в столицата Тирана в анонимната сграда на Държавна сигурност. Там бяха истинските експерти. Кошмарите. Средствата.