— Стига! Нещо друго! — нареди Разпитващия.
Ангела сложи пръстите на Задържания в пролуката на вратата и бавно започна да я затваря. В началото се усмихваше и му нашепваше хиляди похотливи намеци, но после се намръщи и на лицето й се изписа истински ужас, защото Задържания не променяше изражението си. Объркани, мъчителите решиха да изтръгнат ноктите му, като сложиха на главата му шлем, изработен така, че да усилва собствените му писъци. Тактиката обаче се провали. Задържания не издаде нито звук. Но когато извадиха и последния му нокът, той се свлече на каменния под със звук, наподобяващ въздишка, смесена с тракането на кости. Разпитващия се разтревожи и рязко погледна към съсухрения старец с евтин кафяв костюм, стоящ извън кръга от светлина. Дългото му, изпито лице беше в сянка, но се виждаше как с две ръце стиска протритата дръжка на черна лекарска чанта. Халката на показалеца му проблясваше, а неспокойният му палец потриваше нервно плоския зелен камък, който светеше като сигнал на далечен кораб.
— Бързо! Прегледай го!
Разпитващия ръмжеше нервно. Обзе го тревожното предчувствие, че Задържания и неговата тайна ще потънат в сенчестата страна на смъртта.
— Виж какво му става! Веднага! Побързай!
Скърцащият стар доктор се затътри напред, прегърбен от тежестта на отегчението и безкрайното повтаряне на безсмислени действия в един безпредметен свят. Мъкнеше своята смачкана душа след себе си, сякаш бе празен чувал от зебло.
— Не го изпускай! — изкрещя Разпитващия.
Бързо преместиха на светло окървавената маса. Когато Присмехулника се наведе, за да вдигне Задържания от пода, Ангела грубо го изблъска, загреба с лекота тялото и го стовари на масата като наръч пращящи съчки.
— Лек е като перце — изсумтя тя под носа си.
За миг се поколеба и се втренчи в Задържания, а лицето й бе обляно от странна мекота. Сякаш изневиделица бе връхлетяна от детска невинност, спомен от блажената чистота. Тя отстъпи назад и потъна в мрака. Дотогава старият лекар вече бе успял да се дотътри до масата. Потърси пулс с отпуснати и сухи пръсти, които шумоляха, все едно бяха пълни със слама. С другата ръка отвори медицинската чанта, щраквайки закопчалката отгоре. В последвалата тишина се чу леко дрънчене. Лекарят търсеше пипнешком стетоскопа на дъното. Намери го и го измъкна. Слушалката се удари в чантата и издаде приглушен камшичен звук.
— Добре ли е? — попита разтревожено Разпитващия.
Докторът погледна нагоре, но видя само обичайната сивота, защото бе принуден да съзерцава света през слой от прах, който покриваше роговиците му — забележително хронично заболяване, диагностицирано като „разстройство на душата“. Беше се появило в деня, в който той престана да вярва, че Вселената има някакъв смисъл. Изведнъж всичко в стаята оживя (лекарят се бе научил да гледа „покрай“ праха) и той забеляза Разпитващия, застанал пред него с тревожно изражение. За момент докторът се взря в чертите му и видя умората по набразденото му грубо лице. Макар и потиснат, гневът не можеше да остане скрит. После старият мъж се отдаде на работата, която тихо го очакваше.
— Трябва ми нов стетоскоп — промърмори той и мушна слушалките в ушите си, следвайки правилата на изкуствените понятия, познати като време и пространство. — Нищо на света не е вечно — добави той.
Тази част от правилата му харесваше.
— Добре ли е? — попита го Вльора.
— Пазете тишина!
Изпълнен със страх от юмруците и празния си стомах, докторът се престори на погълнат от работата. Мръщеше се мрачно, докато движеше накрайника на стетоскопа и се вслушваше в непривичните звуци на едно живо сърце. Както обикновено, те леко го стреснаха.