— Да, добре е — отговори накрая. — Сърцето му е много силно. Просто е заспал.
Разпитващия премигна озадачено. Изведнъж почувства гняв, който го разтърси и го изтръгна от тялото му. Но почти веднага спазмите се укротиха, победени от усещането за тайнственост, надвиснало над масата. Напомняше мъглата на Сътворението, топла и изпълнена с надежда, очакваща живот.
Мислите на Разпитващия полетяха в различни посоки. Дали Задържания не бе обучен да издържа на болка чрез хипноза? Да не би неговите „порти на болката“ да бяха напълно затворени, така че сигналите от мъченията да не достигат до мозъка му? Докато докторът почукваше и опипваше тялото, Разпитващия гледаше втренчено Задържания и се опитваше да разтълкува загадъчните описания на свидетелите, които се различаваха в много аспекти. Още по-лошо — четирима селяни, разпитвани поотделно, се бяха заклели, че са го видели в някакъв магазин в Тети по времето, когато мъжът всъщност бе в ареста в Шкодра. Те бяха напълно сигурни в твърденията си. Лицето на Задържания е толкова обикновено, разсъждаваше Разпитващия. Като бяла страница, върху която умът може да проектира свои собствени образи. Чертите му бяха деликатни и фини, но водачът на ловната група го бе описал като „тъпонос“, „набит“ и „звяр“ — възприятия, граничещи с абсурдното. Разпитващия плъзна поглед по тялото на Задържания. Приличаше на мраморна статуя на Микеланджело — твърда и изваяна, със сияйната аура на скрито движение, което очаква да бъде отключено с молитва.
— Какво е това?
Докторът го погледна.
— Кое?
— Белегът.
— Имате предвид тази вдлъбнатина? Вероятно следа от трахеотомия.
— Не, не на гърлото. На ръката му.
Разпитващия посочи.
— О…
Очите на доктора откриха пролука в прашния слой и се спряха върху белега под лявата мишница на Задържания. Беше петно без косми, където кожата бе сбръчкана и заобиколена от тънка бяла линия, широка няколко сантиметра. Кожата изглеждаше подута и грапава.
— Какво е това? — попита Разпитващия.
— Не знам.
— Рождено петно?
Думите звучаха неясно, като пътници, лишени от паспорта на мисълта.
— Не, не е рождено петно — отговори докторът.
— Или пък огнестрелна рана?
— Вероятно. Може да е всичко. Не знам.
Разпитващия не сваляше очи от белега. Нещо го караше да мисли, че той има някакво значение. Инстинктът му беше тревожен, но неясен. Реши да го пренебрегне.
— Ако смятате, че е важно — промърмори докторът, — попитайте специалистите. Моите методи са съвсем обикновени. — Той извади слушалките от ушите си, сгъна стетоскопа и го прибра в чантата. — Тук нямам повече работа — добави той. Взе чантата и се върна на поста си. После се завъртя и обяви от мрака: — Здрав е.
Мъчителите се прегрупираха около масата.
— Не — спря ги Разпитващия. — Клетката.
Погледът му улови блесналите очи на Ангела и леко присвитите й устни. В Клетката беше невъзможно да протегнеш крак, да се обърнеш или да се изправиш. Можеше само да клечиш. Изтезанието бе непоносимо, дори само за един ден. Ако престоят се удължеше, затворниците преживяваха истински срив. Дали Ангела не предвкусваше бъдещата наслада? Усмивката й обаче не беше в хармония с мъртвия й поглед. Разпитващия насочи безизразното си лице към своя син. Той не се смееше толкова двусмислено. Очите му пламтяха от сладко очакване и нещо смущаващо, което наподобяваше похот. Вльора се обърна отвратен и бързо излезе от стаята. Двамата пазачи отвън му козируваха и удариха прикладите на пушките си в пода. После единият присви длани около устните си и изсъска силно, за да даде знак на другите пазачи, че приближава личност с висок ранг. Обзет от мрачни мисли, Вльора напредваше навъсено по тъмния коридор, съпроводен от ехото на странното потропване и сумтене.
Адът в стаята продължаваше.
Секретарката на Разпитващия чу стъпките му. Ленивата и тъмноока жена на трийсет и няколко години пушеше турска цигара. Извади една кибритена клечка и я сложи в средата на книгата си, за да отбележи докъде е стигнала.
— Имате няколко обаждания, полковник Вльора.
Тя му подаде листчетата, на които ги беше записала, и се втренчи безизразно в него, докато той бързо ги преглеждаше. Очите му все още бяха напрегнати, а ръцете му леко трепереха. Ако можех да го имам сега, помисли си секретарката.