Стигнах до брега на една река, където бяха бърлогите на Новите. Тук те живееха от риболов. За да завардят реката на едно място, където водите не бяха така бързи и можеха да задържат рибата, бяха почнали да строят яз, ограждайки го с клони и дървета. Щом ме зърнаха, оставиха работата и ме загледаха, ту мен, ту себе си, сякаш си задаваха мълчаливо някакъв въпрос. „Сега я наредихме“ — помислих си, не ми остава нищо друго, освен скъпо да продам кожата си. Дори се приготвих за скок.
За щастие успях да се спра навреме. Тия рибари нямаха нищо против мен. Виждайки ме такъв здравеняк, искали само да ме попитат дали не желая да останапри тях и да поработя при пренасянето на дървения материал.
— Тук мястото е сигурно — настояха те, като ме видяха смутен и колебаещ се. — Динозаври не са се мяркали от незапомнени времена.
На никого не минаваше през ум дори да се запита кой бих могъл да бъда. Останах. Климатът беше добър, ех, храната не беше по мой вкус, но затова пък работата не беше особено тежка, като се има предвид и силата ми. Извадиха ми прякора „Грозния“, защото не бях като тях, не за друго. Тия, Новите, бяха от някакъв съвсем безформен вид, от който фактически произлезе целият техен род, но по онова време, нека отбележа, от един индивид към друг се преминаваше през най-невероятни сходства и разлики, така че макар да бях от съвсем друг род, струваше ми се, че не бях чак толкова по-различен от тях.
Не че прегърнах напълно тази идея; чувствах се винаги динозавър сред неприятели и вечер, когато започваха да си разказват случки за динозаври, предавани от поколение на поколение, аз се отдръпвах в сянката и стоях на тръни.
Разправяха се ужасяващи неща. Пребледнелите слушатели от време на време надаваха вик на уплаха, зяпнали в устата оня, който разказваше с треперещ глас. Скоро ми стана ясно, че тия истории са всеизвестни, но всеки път извикваха нови тръпки на уплаха. Динозаврите бяха представяни като чудовища, единственото занимание на които било да гонят и трепят Новите, сякаш Новите са били още отначало най-важните обитатели на Земята и всички останали от сутрин до вечер са се занимавали само с тях. Лично за мен споменът за динозаврите ме връщаше назад, към дългата поредица от неприятности, агонии и скърби. Историите, които Новите разказваха за нас, бяха толкова далеч от спомена ми за онова време, че би трябвало да ме оставят безразличен, все едно, че се говори за непознати. И все пак, докато слушах, установявах, че никога не съм се замислял как сме изглеждали в очите на другите и че между многото измислици в тия разкази, някои от подробностите — разбира се, от гледището на тия, дето разказваха — отговаряха на истината. Разказът за преживения от тях ужас се смесваше със спомените ми за преживения от мен ужас и колкото повече научавах за ужаса, който сме всявали, толкова повече треперех.
Редуваха се да разправят всеки по някоя история. По едно време някой рече:
— А Грозния какво ще ни разкаже?
Други ме попитаха:
— Ти нямаш ли нещо за разправяне? В семейството ти не се ли разправят истории за случки с динозаври?
— Е, да — заекнах, — само че оттогава е минало толкова време… Ако само знаехте…
В тия трудни моменти обикновено на помощ ми идваше Папратов цвят, девойката от извора.
— Я го оставете на мира… Нали виждате, че е чужденец, още не се е аклиматизирал, езика ни дори не говори добре.
Те променяха темата и аз си отдъхвах.
Между Папратов цвят и мен се беше установило нещо като взаимно доверие. За интимност помежду ни изобщо не можеше да става дума: не бях посмял дори да я докосна, но си говорехме надълго и нашироко. По право тя ми разказваше разни случки от своя живот, а аз от страх да не се издам и да събудя съмнението й относно моята самоличност, се придържах все към общи теми. Папратов цвят ми разказваше сънищата си:
— Тази нощ ми се яви голям, страшен динозавър, от чиито ноздри излизаха пламъци. Приближи се до мен, хвана ме за врата и ме понесе, за да ме изяде жива. Беше ужасен сън, но чудно, въобще не се изплаших, как да ти кажа… Дори ми беше приятно.
От тоя неин сън трябваше да ми станат ясни много неща и най-вече едно: че Папратов цвят не желае друго, освен да бъде нападната. Сега беше моментът да я прегърна. Но динозавърът, който се представяше тя, беше много различен от динозавъра, който бях аз, и тази мисъл ме правеше още по-различен и плах. Изобщо, пропуснах един добър случай. По-късно братът на Папратов цвят се завърна от равнината, където бил на риболов, девойката бе поставена под много по-строг контрол и разговорите ни станаха по-редки.