Този неин брат, на име Zahn, от първия момент, в който ме видя, се усъмни:
— Тоя пък кой е? Откъде идва? — попита той, сочейки ме.
— Това е Грозния, чужденец, който работи на яза — и на свой ред попитаха: — Защо? Какво странно има?
— Него искам да питам за това — отговори Zahn намръщен. — Я ти бе, какво странно има в теб?
Какво трябваше да отговоря?
— Аз ли? Ами нищо…
— Така значи? С други думи, според теб ти не изглеждаш странно, така ли? — и се засмя. Този път ми се размина, но занапред не трябваше да очаквам нищо добро.
Zahn беше един от най-смелите в селището. Обиколил бе света и доказваше, че знае много повече неща от другите. Щом чуеше да се разказват истории за динозаври, на лицето му се изписваше раздразнение.
— Приказки! — казваше той. — Искам да видя какво ще правите, ако тук дойде истински динозавър!
— А бе то добре, че от доста време не се мяркат… — рече един от рибарите.
— Не чак от толкова… — злобно се захили Zahn — не се знае дали някоя глутница не обикаля още из равнината… Там нашите стоят на пост ден и нощ, но те си имат доверие един на друг, не прибират външни лица, които не познават… — и закова погледа си върху ми, съвсем преднамерено.
Излишно беше да протакам повече, по-хубаво веднага да изплюя камъчето. Излязох крачка напред.
— Имаш предвид мен, нали? — попитах го.
— Имам предвид всеки, който не знае от кого е роден, нито откъде идва, а претендира да яде от нашия хляб и да ухажва нашите сестри…
Някой от рибарите се опита да ме защити:
— Защо? Грозния си изкарва хляба, работи здравата…
— Знам, че го бива да пренася дънери на гръб — настоя Zahn, — но в момент на опасност, когато ще трябва да се защитаваме с нокти и зъби, кой ни гарантира, че той ще се държи както трябва?
Започна се общ спор. Чудно беше наистина, че никой не допускаше възможността да съм динозавър; приписваха ми само вината, че не съм като тях, че съм чужденец, следователно — вероломен. Спореха доколко присъствието ми увеличава опасността от евентуално завръщане на динозаврите.
— Бих искал да го видя в боя, с тая негова гущерска устичка — продължаваше Zahn да ме предизвиква, гледайки ме презрително.
Застанах до него, очи в очи, и му казах грубо:
— Можеш да ме видиш още сега, ако не побегнеш!
Zahn не очакваше това. Огледа се, а другите ни заобиколиха. Сега друго не ни оставаше, освен да се бием.
Приближих, отклонявайки захапката му, като извих врат и му стоварих една лапа, която го прекатурна по гръб с краката нагоре. Хвърлих се върху него. Но това бе погрешен ход: като че ли не бях виждал да умират динозаври, захапани отдолу, по корема и гърдите в момент, когато смятаха, че са затиснали здравата врага. Все още можех да си служа с опашката, за да не падна и на мой ред да дигна краката; напъвах, но чувствах, че отпускам…
Тогава някой от публиката извика:
— Още малко, давай, динозавре!
Щом чух и разбрах, че съм демаскиран, почувствах, че у мен се връщат силите ми от едно време. Сега щях да ги накарам да изпитат стария страх. Ударих Zahn един, два, три пъти… Намесиха се и ни разтърваха.
— Казвахме ли ти, Zahn, че Грозния не се шегува! — смееха се всички и ме поздравяваха, потупвайки ме с лапи по гърба.
Продължих да се дърпам, смятах, че съм разкрит. Едва по-късно разбрах, че обръщението „динозавре“ било техен израз, с който подвиквали и приканвали борещите се, за да им вдъхнат смелост, нещо като: „Давай, ти си по-силният!“, макар да не се разбра дали бяха извикали на мен или на Zahn.
От този ден всички започнаха да ме уважават. Zahn също ме караше да показвам силата си и ме хвалеше. Нека спомена, че обичайните разговори се бяха променили малко, като всяко нещо, за което омръзва да се говори, а и модата налага други теми. Сега, за да критикуват някои порядки в селището, бяха възприели навика да казват: „Такива неща между динозаври не биха се случили!“ или даваха динозаврите за пример в много неща, сочеха държанието им при този или онзи случай (например в частния живот) като безупречно, и така нататък. С други думи, сякаш се бе създало посмъртно уважение към динозаврите, за които никой не знаеше нещо по-точно.
Един път ми дойде до гуша и казах:
— Да не прекаляваме, какво мислите в края на краищата, че представлява един динозавър?
Скочиха като ужилени.
— Млък! Какво знаеш ти за динозаври, като не си видял ни един?!
Може би сега беше моментът да назова бялото бяло черното черно.
— Разбира се, че съм виждал — викнах аз — и ако искате, мога да ви обясня как изглеждаха.
Никой не ми повярва. Помислиха, че се занасям. Този техен нов начин да говорят за динозаврите беше също тъй неприятен, както и предишният им, и понеже отвътре и отблизо познавах живота на динозаврите, знаех колко бе ограничен манталитетът ни, изпълнен с предразсъдъци, неспособен да се нагоди с напредъка на времето. И сега трябваше да гледам как тия тук вземаха за пример онзи наш назадничав, дори бих казал скучен свят. Просто ме караха да уважавам рода си повече, отколкото го уважавах самият аз.