Ерик Симон
Диорама
1
Посещението си в музея на звездните пътувания дължа на Алберт. Той е мой колега, заедно следвахме и стажувахме. След това летяхме заедно по линията до вътрешните планети. Но когато въведоха хиперпространствения двигател и междузвездните полети зачестиха, съвсем се изгубихме от очи. Отведнъж куцо и сакато поиска да лети към звездите, а освен нас, неколцината междупланетни „шофьори“, нямаше други с космически опит. Затова ни преквалифицираха и изпратиха на далечни полети; първо Алберт, после мен.
Междувременно и двамата имаме вече по няколко междузвездни полета зад гърба си, но нито веднъж не се срещнахме. Когато единият се завръщаше на Земята, другият беше на път. Едва след завръщането ми от Прокион го видях отново, моят едногодишен отпуск започваше, а неговият тъкмо свършваше. Не е вярно, че по време на дългите полети човек става мълчалив, напротив — става приказлив. Някои водят обстоятелствени разговори със себе си, когато летят сами. Аз нямам този навик, но когато си намеря събеседник…
И така, приказвахме си за това, за което си говорят хората:
— Помниш ли как еди-кой си…
— Ама той междувременно…
Разправяш за това, онова, за неща, от които другият в повечето случаи не се интересува, слушаш, пък после не знаеш за какво е било, усещаш как бъбренето със стария приятел се превръща в празни приказки и се радваш, щом се намери тема, по която може да се поспори. Да играеш шах или да излагаш аргументи — това може да правиш и с непознати.
И така обсъждахме необяснимата промяна в съзнанието на хората. Та нали бяхме свидетели как полетите ни в Слънчевата система се смятаха за необходимо зло, а междузвездните космически полети без екипаж — за чисто прахосничество на работна сила. И без това никому не би хрумнало да изпраща хора до звездите, самото завръщане на някой излетял през миналия век астронавт предизвикваше винаги всеобщо възмущение от лудостта на нашите предшественици.
А сега, изведнъж, такова възхищение от астронавтиката. Естествено, то бе свързано с пристигането на спящия човек. Ние възприехме хиперпространствения двигател и дори го усъвършенствувахме в някои отношения, освен това засега не летим много надалеч, най-много на разстояние няколко десетки светлинни години, тоест смятах, че причината е в това, че полетите вече не са толкова сложни както преди. И сега си по няколко години на път, но като участник в подобна експедиция не жертваш целия си живот, за да се превърнеш след завръщането си на Земята в жив анахронизъм.
— Именно — каза Алберт — сега, като се върнеш, те обявяват за герой. — Отвърнах му, че не съм забелязал такова нещо. Аз, както и други астронавти, съм награждаван няколко пъти, горе-долу след всяка по-голяма експедиция, тоест по веднъж на няколко години. Всеки машинен оператор, чиито роботи си изпълняват плана, ме изпреварва по броя на ордените, защото при тях тези неща се отчитат всяка година. А и с популярността не е както преди, аз положително съм по-малко известен в сравнение с някой естраден певец или добър спортист. В началото ме разпознаваха от време на време по улиците, но сега това вече не се случва. В нашата професия, обясних му, просто няма нищо героично, или може би той, Алберт, се чувствува герой? Е, чак пък толкова!
И все пак, отвърна той, всичко било някак си свързано с героизма. Пък за спящия човек, е, имал съм право, само че в случая решаваща била не техническата страна, а самият спящ човек.
— На хората са им нужни герои — каза Алберт — не само в науката и производството, а такива от смелия, жертвоготовния тип, екзотични, така да се каже. Естествено, на никой не му е приятно да рискува собствената си кожа, пък и в днешно време това вече не е необходимо, та затова тези герои станаха рядкост. Но историята на спящия човек бе тъкмо това, което хората търсеха, никой не знае как точно е протекла срещата тогава и така е възникнала една „безупречна“ героична легенда.
— Е, да, нали е извънземен… Първия, с когото човек се среща, и то при такива драматични обстоятелства. Няма начин да не е герой — вметнах аз, на което Алберт ми предложи да отида в музея по астронавтика и да видя диорамата на Арктур. За експедицията до втората планета на Арктур там разказвали една легенда, наистина много трогателна и героична. Тя доказвала, че не само извънземните астронавти могат да направят впечатление.
Аз не знаех, че за експедицията до Арктур са направили диорама, още по-малко пък — че има някаква „легенда“. Експедицията дори не е отбелязана в енциклопедията, а само в астрономическия годишник на академията намерих едно съобщение за нея, но кой ти чете сега годишници? Поисках да разбера какво са направили от тази история в музея, но Алберт отказа да ми обяснява каквото и да било повече, трябвало сам да видя и чуя. И така след два дена отидох там.