Само едно не можах да разбера. Екскурзоводът владееше свободно текста, сигурно го е разказвал често. Поне на него би трябвало да направи впечатление, че „героите“ му всъщност не са нищо друго освен безволеви оръдия, които просто изпълняват заповеди. Хората са конструирали тези роботи, съставили програмите и вложили командите, а роботите са изпълнявали като безупречни машини. Дори екскурзоводът да не се беше сетил за това, поне някой друг трябваше да попита за хората, в сравнение е които роботите-герои изглеждат просто абсурдни, примерно за конструкторите. Или за нещо още по-близо до ума…
Попитах го какво всъщност е правил пилотът на космическия кораб, докато групата е изпълнявала задачата си. Отговори ми веднага, явно бе очаквал подобен въпрос. Едва тогава разбрах защо хитрият Алберт ме бе изпратил в музея, той, разбира се, бе чел протокола от експедицията и знаеше фактите не по-зле от мен.
— Пилотът-робот — каза екскурзоводът. — Вижте, на него му е било най-трудно. Навън загивали другарите му, той трябвало да ги изпраща на гибел, защото така бил програмиран, дори не можел да им помогне. Неговата трагедия…
Трябва да съм го изгледал доста тъпо, защото на това място прекъсна и поясни:
— Пилотът, както и всички командни компютри, е бил свързан с проводници и монтиран неподвижно в космическия кораб, тоест не можел да излиза. Но мисля, че това не намалява заслугите му. Да даваш правилни команди, знаейки, че ти самият…
Той лъжеше. Трябваше само да облека скафандъра си, да напълня резервоарите с хранителен концентрат, бульон и кислород, да изпробвам акумулаторите на енергия, да включа термостатите и да изляза през шлюзовата камера навън. Нямаше да е чак толкова опасно, а само безсмислено.
Не посмях да го кажа на хората, разбира се.