Личният комуникатор на китката на Майлс избипка и той го вдигна към устните си.
— Да?
— Милорд — чу се извинителният глас на Роик. — Пристанахме на док.
— Добре. Благодаря. Излизаме. — После стана от масата и каза: — Трябва да се запознаеш като хората с Екатерин преди да слезем от куриера и да подновим играта на полуидиоти. Двамата с Роик имат неограничен достъп до секретна информация, между другото — няма как иначе, щом живеят под един покрив с мен. И двамата трябва да знаят кой си и че могат да ти имат доверие.
Бел се поколеба.
— Наистина ли трябва да знаят, че работя за ИмпСи? Тук?
— Може и да им се наложи. При критична ситуация.
— Виж, особено много държа квадите да не разберат, че съм продавал информация на външни хора. Може би ще е по-безопасно, ако двамата с теб си останем просто познати.
Майлс отвори широко очи.
— Но, Бел, тя прекрасно знае кой си. Или поне кой беше.
— Какво, да не би да разказваш на жена си истории от секретните си военни акции? — Очевидно смутен, Бел се намръщи. — Правилата винаги се отнасят за някой друг, нали?
— Тя си заслужи неограничения достъп, не й беше даден просто така — с известна студенина рече Майлс. — Бел, та ние ти изпратихме покана за сватбата! Или… ти получи ли я? От ИмпСи ме уведомиха, че е изпратена…
— Аа… — проточи Бел смутено. — Това ли? Да. Получих я.
— Със закъснение ли ти я доставиха? Приложихме и пътен ваучер — ако някой си го е прибрал в джоба, кожицата му ще…
— Не, не, ваучерът си беше на мястото. Преди около година и половина, нали? Можех да дойда навреме, ако се бях постарал. Просто поканата пристигна в лош момент. Нищо особено. Тъкмо бях напуснал Бета за последно и изпълнявах малка поръчка за ИмпСи. Щеше да е трудно да си уредя заместник, макар и не невъзможно. Но щеше да ми коства усилия в момент, когато още едно усилие… обаче наум ви пожелах всичко най-добро с надеждата, че най-накрая ти е излязъл късметът. — Последва широка, макар и кратка иронична усмивка. — Отново.
— Да открия единствено подходящата лейди Воркосиган… беше най-големият късмет в живота ми. — Майлс въздъхна. — И Ели Куин не дойде. Макар че изпрати подарък и писмо. — Нито едно от които не се отличаваше с особена сдържаност.
— Хм — изхъмка Бел с лека усмивка. После добави лукаво: — А сержант Таура?
— Виж, тя дойде. — Устните на Майлс се усмихнаха самички. — Забележителна гледка. Споходи ме гениалното хрумване да натоваря леля Алис със задачата да я облече в цивилни дрехи. С което им създадох много работа и приятни емоции. Старата банда от Дендарии всички питаха за теб. Елена и Баз дойдоха — с новороденото си момиченце, ако можеш да си го представиш — дойде и Ард Мейхю. Така че началото на всичко беше представено подобаващо. Толкова по-добре, че направихме малка сватба. Сто и двайсет гости е малка сватба, нали? На Екатерин й беше за втори път — беше вдовица. — И по тази причина още по-изплашена. Напрегнатото й, объркано състояние вечерта преди сватбата определено му беше напомнило за един особен вид предстартова треска, която бе наблюдавал при войници, изправени не пред първата, а пред втората си битка. Виж, нощта след сватбата… тя беше минала значително по-добре, слава Богу.
Копнеж и съжаление бяха засенчили лицето на Бел, докато Майлс изброяваше старите приятели, събрали се да вдигнат чаши за едно ново начало. Сетне обичайното му изражение се върна.
— Баз Джесек се е върнал на Бараяр? — попита той. — Значи някой е оправил малкото му проблемче с бараярските военни власти?
И щом Някой може да уреди отношенията на Баз с ИмпСи, защо да не може да уреди и тези на Бел? Дори не беше нужно да изказва гласно този си аргумент. Майлс каза:
— Старите обвинения в дезертьорство бяха чудесно прикритие, докато Баз беше на активна служба в секретни операции, затова и не бяха анулирани толкова дълго, но на практика вече не съществуваше необходимост от поддържането им. Както Баз, така и Елена вече нямат нищо общо с Дендарии. Мислех, че знаеш. Всички ние се превръщаме в история. — „Поне онези от нас, които се измъкнаха живи.“
— Да — въздъхна Бел. — Няма смисъл да си хабиш нервите с миналото, много по-здравословно е да го загърбиш и да продължиш напред. — Хермафродитът вдигна поглед. — Стига и миналото да е склонно да те загърби. Нека го караме възможно най-простичко за пред твоите хора, а? Моля те?
— Добре де — неохотно се съгласи Майлс. — Засега ще се придържаме към миналото, а не към настоящето. Не се тревожи, те ще са, ъъ… дискретни. — Той дезактивира заглушаващия конус над малката конферентна маса и отключи вратите. Вдигна комуникатора до устните си и измърмори: — Екатерин, Роик, бихте ли дошли в каюткомпанията?