— Аз какво трябва да облека?
— Понеже ще трябва да влезеш в ролята на целия ми антураж — нещо ефектно. — Усмихна се криво. — Онова червено копринено нещо май ще е достатъчно, за да кръстоса очите на домакините ни от станцията.
— Само на мъжката половина, любими — отбеляза тя. — Представи си, че шефът на сигурността им е жена? Всъщност квадите изпитват ли влечение към външни?
— Една поне явно е изпитала — въздъхна той. — Оттам и цялата каша… Повечето сектори в станция Граф са с нулева гравитация, така че ще ти е по-удобно с панталон, вместо с пола по бараярската мода. Така че да можеш да се движиш по-свободно.
— О. Да, разбира се.
На вратата се почука и гвардеец Роик го повика нерешително от коридора:
— Милорд?
— Идвам, Роик. — Майлс и Екатерин си смениха местата и, озовал се на височината на гърдите й, Майлс си открадна една приятно подплатена прегръдка на минаване, след което излезе в тесния коридор на куриерския кораб.
Роик се беше нагиздил със съвсем малко по-скромна версия на фамилната воркосиганска униформа, както подобаваше на един заклет васален гвардеец.
— Ще искате ли да ви опаковам нещата за прехвърляне на бараярския флагмански кораб, милорд? — попита той.
— Не. Ще останем на куриера.
Роик почти успя да прикрие реакцията си, но болезнено присвитите очи го издадоха. Беше млад мъж с внушителен ръст и застрашително широки рамене, а койката си над тази на корабния инженер беше описал по следния начин: „То е все едно да спиш в ковчег, милорд, само дето в ковчег няма кой да ти хърка“.
Майлс добави:
— Нямам намерение да връча контрола над движението си, да не говорим за снабдяването с въздух, на никоя страна в тази караница, засега поне. Пък и койките във флагманския кораб не са много по-широки, уверявам те, гвардеец.
Роик се усмихна жално и сви рамене.
— Боя се, че трябваше да вземете Янковски вместо мен, сър.
— Защо, защото е по-нисък ли?
— Не, милорд! — Роик, изглежда, бе обзет от лек пристъп на възмущение. — Защото е истински ветеран.
По закон всеки бараярски граф трябваше да ограничи охраната си до двайсет заклети мъже. Графовете Воркосиган по традиция набираха гвардейците си сред редиците на пенсиониращите се ветерани с двайсетгодишен стаж в Имперските служби. По политическа целесъобразност през последните десетилетия това бяха все бивши служители на ИмпСи. Всичките усърдни, но с все повече сиво в косите. Роик беше интересно ново изключение от правилото.
— И откога това има значение? — Гвардейците, които беше подбрал бащата на Майлс, се отнасяха към Роик като към младок, защото си беше такъв, но ако го третираха като човек второ качество…
— Ъъъ… — Роик размаха определено ръка в жест, обхващащ куриерския кораб, от което Майлс заключи, че проблемът е възникнал в по-ново време.
Вместо да тръгне по късия коридор, Майлс се облегна на стената и скръсти ръце.
— Виж, Роик, съмнявам се в Имперските служби да има друг мъж на твоите години или по-млад, който да е попадал в толкова напечени ситуации в служба на императора, при колкото си оцелявал ти в Градската гвардия на Хасадар. Не им позволявай на проклетите зелени униформи да ти вземат страха. Само се перчат. Половината ще изпопадат в несвяст, ако им се наложи да озаптят някой като онзи побеснял ненормалник, дето стреляше на главния площад в Хасадар.
— Аз вече бях по средата на площада, милорд. Щеше да е все едно си преплувал половината река и тогава да решиш, че няма как да стигнеш до другия бряг, и да заплуваш обратно. По-безопасно беше да му скоча, отколкото да се обърна и да хукна слепешката. И в двата случая онзи имаше еднакво време да ме вземе на мушка.
— Но така не му остана време да застреля още десетина минувачи. Иглената автоматична карабина е гадно оръжие — замислено каза Майлс.
— Така си е, милорд.
Въпреки ръста си Роик го връхлиташе пристъп на стеснителност, окажеше ли се в неизгодна откъм социално положение компания, което, за съжаление, се случваше кажи-речи постоянно, откакто беше постъпил на служба в домакинството на Воркосиган. И понеже стеснителността му приемаше външен израз във вид на тъповата флегматичност, в повечето случаи оставаше незабелязана.
— Ти си гвардеец на Воркосиган — твърдо рече Майлс. — Духът на генерал Пьотър е втъкан в тази кафяво-сребърна униформа. Ти ще им вземаш страха, обещавам ти.
Кратката усмивка на Роик изразяваше по-скоро признателност, отколкото убеденост.
— Ще ми се да бях познавал дядо ви, милорд. Като знам какви неща разправят за него в окръга, ще да е бил голяма работа. Прадядо ми е служил с него в планините по време на Сетаганданската окупация, така казва майка.