— Искаш да кажеш, че супата?…
— Ами да — кимна прислужникът. — Супата, хлябът, туршията, всичко мирише на скарати и ако не ги използваме за тази цел, отдавна да са се размножили и да са ни изяли. Скоро ще привикнете с вкуса и дори ще ви хареса.
Рейт побутна чинията настрана. Траз засърба лакомо. Анахо въздъхна с кисела физиономия, но също започна да се храни. Рейт си помисли, че нито веднъж досега не бе срещал гнуслив човек на Тчай. Въздъхна мъчително, но тъй като не се предвиждаше друга храна, преглътна гранясалата супа.
В мъждиво кафявото утро закуската отново се състоеше от супа, подправена с морски водорасли. Тримата отпътуваха веднага след като се нахраниха и този път полетяха на северозапад, през Леймейския залив и покрай каменистия бряг на Кислован.
Анахо, който обикновено беше спокоен, започна да проявява признаци на тревога, непрестанно се озърташе в небето, поглеждаше надолу и отново се надвесваше над инструментите и приборите на таблото.
— Наближаваме дирдирските територии — обясни той. — Ще извием на север към Първото море, след това ще се насочим на запад към Кхорай, където ще изоставим въздухолета и ще продължим през Зогар зум Фулкаш ам3 до Мауст. А после… Карабас.
5.
Въздухолетът се носеше над Голямата каменна пустиня, следвайки курс, успореден на черните и червените върхове на Зопалските планини, над прашни долини, сипеи, дюни от тъмнорозов пясък и самотни оазиси, заобиколени от снежнобели димни дръвчета.
Късно следобед прашна буря подкара жълтеникави топки по повърхността на пустинята и забули Карина 4269 в мрачина. Анахо насочи въздухолета на север. Малко по-късно една тъмносиня лента на хоризонта им подсказа, че наближават Първото море.
Анахо веднага приземи въздухолета в пущинака, на около десетина мили от брега.
— До Кхорай има още няколко часа път, но най-добре да пристигнем там по мръкнало. Кхорайците са подозрителен и избухлив народ и вадят ножове за щяло и нещяло. Нощем нападат дори без да ги предизвикаш.
— И на тези хора ли ще разчитаме да пазят въздухолета?
— Че кой би посмял да го открадне, с такива типове наоколо?
Рейт огледа безжизнената равнина около тях.
— Бих предпочел вечеря в „Стъкленото леговище“ пред перспективата да остана гладен.
— Ха! — възкликна Анахо. — Когато идем в Карабас, с нега ще си спомняш за тукашния покой и безгрижие.
Тримата се настаниха на пясъка. Нощта бе тъмна и ясна. Право отгоре сияеше съзвездието Клари, някъде там, неразличимо с просто око, се намираше Слънцето. Ще види ли някога отново Земята? — питаше се Рейт. И дали след това ще поглежда нагоре, към Арго Навис, за да търси невидимото кафеникаво слънце Карина 4269, с неговата мъждива планета Тчай?
Мигаща светлинка на таблото във въздухолета привлече вниманието му — той стана да погледне и откри мрежа от оранжеви линии да трепти на радарния екран.
Пет минути по-късно тя угасна, оставяйки Рейт да се бори с опасенията и страховете си.
На заранта слънцето се издигна от ръба на равнината и озари нетипично ясното небе, всяка неравност и дори най-дребните камъчета хвърляха издължени и отчетливи сенки. Анахо издигна въздухолета и го подкара ниско над земята — той също бе забелязал оранжевото трептене предната нощ. Пустинята постепенно отстъпи, място на равнина, изпъстрена с редки горички от димни дървета, черни дендрони и мехурчести храсти.
Стигнаха Първото море и извиха на запад, следвайки бреговата линия. Прелитаха над разхвърляни селца: кубчета от тъмнокафеникава глина с конусовидни покриви от черно желязо, заобиколени от гигантски лианови палми, които според Анахо били свещени. Паянтови кейове като мъртви пипала се простираха в тъмната вода, двукорпусни лодки от черно дърво бяха изтеглени на брега за поправка. Рейт погледна през визоскопа и забеляза мъже и жени с тъмножълта кожа. Носеха черни роби и високи черни шапки, когато въздухолетът прелиташе над тях, вдигаха нагоре лица, на които не се четеше дружелюбие.
— Кхорайци — обясни Анахо. — Странни хора с още по-странни нрави. Различни са денем и нощем — поне така се говори. Всеки от тях притежава две души, които идват и си отиват с изгрева и залеза, така че във всеки живеят две личности. Какви ли не страхотии се разправят за тях — той посочи напред. — Погледнете брега, там, където се отдръпва във фуния.
Рейт погледна в указаната посока и забеляза една от вече познатите лианови горички и малко селце от кафеникави къщурки с черни лъскави покриви. От площадчето на центъра тръгваше лъкатушещ път, който извиваше между хълмовете в посока за Карабас.