Тук си свалиха багажа и се изтегнаха да си отдъхнат. Почти веднага към тях се прокраднаха сгърбени сенки — мъже от непозната за Рейт човешка раса, с бакърена кожа, дълги, сплъстени черни коси и къдрави бради. Бяха облечени в парцали, воняха отвратително и оглеждаха тримата пътници с безочлива самоувереност.
— Ние сме владетелите на тези земи — обяви един от тях с гърлен глас. — Цената за пребиваване е по пет секвина на човек, ако откажете, ще ви прогоним на открито. Тогава ви е спукана работата, защото на северното било има дирдири!
Анахо скочи чевръсто и халоса говорещия с плоското на лопатата по главата. Един от другите замахна със закривена кука, Анахо отби удара и го посече с острото през китката. Куката отхвърча настрана, мъжът отскочи, притиснал с ужасено и болезнено изражение кървящата си ръка.
— Защо не излезете вие на откритото при дирдирите? — провикна се ядосано Анахо. Той скочи към тях, вдигнал лопата, и последните двама побягнаха между скалите. Анахо ги изпрати с мрачен поглед. — Най-добре да тръгваме.
Тримата нарамиха раниците и отново поеха на път, и тъкмо навреме, защото от близкия хълм се откъсна голяма канара и се изтърколи към мястото, където се бяха разположили. Траз отскочи встрани и стреля с арбалета си, в отговор се чу уплашен вик.
Известно време тримата вървяха в южна посока, докато излязоха на билото, откъдето се разкриваше гледка към крайбрежието. Рейт спря, извади визоскопа и огледа околностите. Преброи петима-шестима търсачи и една дирдирска ловна група на хребета. Дирдирите постояха там неподвижно десетина минути, след което изчезнаха. Малко по-късно ги забеляза да се спускат с дълги подскоци надолу по хълма към крайбрежието.
През целия следобед наоколо не се появиха повече дирдири и търсачите започнаха да напускат Каменно поле. Рейт, Траз и Анахо изкачиха хребета и се отправиха в обратна посока, противно на онова, което диктуваше елементарната предпазливост. Тук вече бяха съвсем сами. Не се чуваше никакъв звук.
Напредваха бавно, опасявайки се да не издадат присъствието си, и слънцето ги завари в подножието на хребета, откъдето изпратиха последните сребристи светлини на Карина 4269. На юг местността ставаше хълмиста и се издигаше към Стъпалото — земя, богата на хризоспинови залежи, но особено опасна заради близостта на Кхусц, който бе само на десет мили по-нататък.
С настъпване на здрача в Карабас се възцари мрачна и печална атмосфера. Във всички посоки затрептяха пламъчета, всяко едно сякаш таеше нещо зловещо в себе си. Удивително е, замисли се Рейт, че човекът е готов да навлезе доброволно в подобна страна, независимо от онова, което би могъл да спечели. Само на четвърт миля от тях лумна поредният огън и тримата се притаиха в сенките. Бледите силуети на дирдирите се виждаха с невъоръжено око.
Рейт ги огледа през визоскопа. Те се поклащаха около огъня, обкръжени от сияйните си полета, които стърчаха над тях като някакви фосфоресциращи антени, и разговаряха с тихи, шепнещи гласове.
— Сега са в „старото състояние“ — поясни шепнешком Анахо, — умовете им са като на диви зверове, каквито са били на Сибол преди милиони години.
— Защо се клатушкат напред-назад?
— Такъв им е обичаят, подготвят се за пиршеството.
Рейт огледа земята около огъня и едва сега забеляза две тъмни, помръдващи сенки.
— Те са живи! — прошепна смаяно той.
Анахо изсумтя.
— Да не мислиш, че дирдирите ще ги мъкнат на гръб? Плячката тича редом с тях, поддържайки тяхното темпо — понякога през целия ден. Ако се противи, дирдирите я убождат с невростимулатор и тя тича колкото сили има.
Рейт свали визоскопа.
Анахо продължи тихо да обяснява:
— Когато са в „старото състояние“ те показват истинската си хищническа природа. Какви великолепни създания! Което не значи, че не са прекрасни и в други моменти от съществуването си. Човек не бива да ги съди, трябва само да се отдръпне и да ги гледа с възхита.
— А как стои въпросът с елитните дирдирхора?
— Безупречните ли? Какво те интересува за тях?
— И те ли ловуват като дирдирите?
Анахо огледа потъналата в мрак Зона. На изток розово сияние предизвестяваше изгрева на луната Аз.
— Безупречните също ловуват. Вярно е, че не могат да се мерят с дирдирите, а и не им е разрешено да излизат на лов в Зоната — той погледна към близкия огън. — На заранта вятърът ще се обърне и те ще ни подушат. Най-добре да тръгнем по тъмно.
Аз, вече ниско в небето, хвърляше бледо сияние над равнината и хълмовете и Рейт си помисли, че цветът й е на разредена кръв. Поеха на югоизток, проправяйки си път между назъбените канари. Дирдирският огън остана зад тях и постепенно се скри зад една издатина. Известно време тримата се спускаха към Южното стъпало. Спряха да подремнат за няколко часа, после продължиха към Хълмовете на забравата. Сега Аз висеше ниско на запад, докато на изток изгряваше Браз. Нощта беше ясна, всеки предмет хвърляше розова и синя сянка.