Тук Анахо спря и се огледа.
— Всичко ми е някак странно и чуждо, но сигурно защото отдавна не съм идвал тук. Първо, разбира се, трябва да се настаним, някъде. Ако не ме лъже паметта, точно от другата страна на булеварда имаше подходящ хотел.
В хотел „Древно царство“ тримата бяха отведени по облицования с черно-бели плочки коридор до апартамент с изглед към централния двор, украсен с пейки, на които седяха десетина жени и гледаха към прозорците в очакване да бъдат поканени.
Две от тях бяха от расата на дирдирхората — с остри черти на лицата, бледи като сняг, косите им — рехав сивкав пух на върха на темето. Анахо ги огледа замислено в продължение на минута, въздъхна и им обърна гръб.
— Да не забравяме, че сме бегълци — произнесе той, по-скоро на себе си. — Трябва да бъдем пределно предпазливи. Макар че в многолюден град като Сивиш анонимността ни е гарантирана — повече, отколкото където и да било другаде. Дирдирите не се интересуват от тукашните дела, освен ако не се случи нещо извънредно, тогава градският управител бива повикан в Стъкления блок. През останалото време той има пълна свобода на действие — събира данъци, грижи се за реда, съди, наказва, постъпва както намери за добре и следователно е най-некорумпираният човек в Сивиш. Другаде ще трябва да търсим нашия влиятелен човек — утре ще поразпитам наоколо. Второ, ще ни е нужна къща, или склад, достатъчно голям, близо до корабостроителниците и същевременно да не привлича внимание. Това също ще бъде моя грижа. Трето — най-рискованият момент, — трябва да наемем технически персонал, който да сглоби отделните секции и да извърши настройка и проверка. При добро заплащане без съмнение можем да си осигурим отлични специалисти. Аз ще се представя за възвишен — това не е лъжа, защото някога бях точно такъв — и ще намекна, че зад мен стоят определени дирдири, които ще накажат всеки, посмял да си развърже езика. Няма никакви причини планът ни да не се осъществи гладко и бързо, освен ако провидението не реши да ни изиграе някоя лоша шега.
— Иначе казано — въздъхна Рейт, — разчитаме на шанса, а той най-често не е на наша страна.
Анахо не обърна внимание на забележката му.
— Искам да ви предупредя: този град се храни и живее от интриги. Хората идват тук с една-единствена цел — да забогатеят. Престъпността е висока — кражби, изнудване, упадъчни нрави, комар, повсеместна алчност, безочлива показност, мошеничества. Цялата тази пасмина постоянно дебне за жертви, които са многобройни и обикновено не могат да разчитат на никаква помощ. Дирдирите нехаят, нравите и обичаите на получовеците не ги интересуват. Управителят се грижи единствено да поддържа реда. Повтарям — бъдете максимално предпазливи! Не се доверявайте никому, не отговаряйте на никакви въпроси! Ще се представяте за хора от степта, пристигнали да търсят препитание, преструвайте се на невежи. Така ще сведем до минимум рисковете.
10.
На сутринта Анахо излезе, за да се захване с набелязаните задачи. Рейт и Траз слязоха в уличното кафене и седнаха там да зяпат минувачите. Траз беше отвратен от всичко, което виждаше.
— Градовете са ми противни — оплака се той. — Но този е най-лошият от всички — какво гнусно местенце. Обърна ли внимание как мирише? На химикали, пушек, болести, прогнил камък. Мирише на болни хора — погледни им само лицата.
Рейт не можеше да отрече, че обитателите на Сивиш имаха нездрав вид. Цветът на лицата им варираше от мътно кафеникав до снежнобял, чертите им говореха недвусмислено за хилядолетна и целенасочена селекция. Никога досега Рейт не бе виждал толкова предпазливи и необщителни хора. Животът в постоянен контакт с чуждоземна раса ги бе лишил от представата за общност. В Сивиш всеки беше непознат. Единственото позитивно следствие бе, че никой не обръщаше внимание на Рейт и Траз.
Рейт си поръча чаша вино, което се оказа разредено с вода, и потъна в мисли. Докато се опитваше да резюмира представите си от Тчай, той стигна до извода, че единственият обединяващ фактор на планетата е езикът, който бе еднакъв навсякъде. Може би защото възможността за общуване често определяше разликата между живота и смъртта, защото тези, които не умееха да общуват, загиваха — затова и езикът бе запазил своята универсалност. Вероятно корените му бяха на далечната Земя, макар да не намираше сходство с нито един от земните езици. Той си припомни някои ключови думи: „вам“ за „майка“, „татап“ за „баща“, „исир“ за „сабя“. Числителните бройни бяха „айне“, „сей“, „дрос“, „енсер“, „ниф“, „хисц“, „уага“, „манага“, „нуей“, „тикс“. Никакъв намек за сходство, но все пак като че ли долавяше призрачното ехо на древната Земя…