— Разбира се. Надявам се обаче да не познаят, че съм издирваният беглец Анке ди афрам Анахо.
Дирдирите ги подминаха, Рейт ги разглеждаше крадешком, настръхнал от близостта им. Дирдирите не им обърнаха внимание и продължиха надолу по улицата, развявайки краищата на своите наметала.
На лицето на Анахо се изписа видимо облекчение.
— Колкото по-скоро напуснем Сивиш, толкова по-добре — въздъхна неочаквано Рейт.
Анахо затропа с пръсти по масата и накрая кимна решително.
— Добре тогава. Ще се обадя на Айла Гмуреца и ще уредя среща — той стана и напусна кафенето, но съвсем скоро се върна. — След малко ще дойде кола да ни вземе.
Рейт не беше готов за толкова бързо развитие на събитията.
— Какво му каза? — попита той обезпокоено.
— Че искаме да се посъветваме с него по един въпрос, свързан с определена печалба.
— Хм — изсумтя Рейт и се облегна назад в креслото. — Не обичам прибързаните действия.
Анахо вдигна ръце в израз на отчаяние и раздразнение.
— Каква е ползата да отлагаме?
— Признавам — никаква. Може би все още не съм привикнал със Сивиш и с това как стават нещата тук.
— Не бери грижа. Колкото повече опознаваш Сивиш, толкова по-неуверен ще се чувстваш.
Рейт премълча. Петнайсетина минути по-късно пред хотела спря голяма черна кола, която на времето вероятно се е славела като луксозен модел. Мъж на средна възраст с мрачен и заплашителен вид излезе на паважа и се огледа. Той кимна с брадичка към Анахо.
— Ти ли чакаш колата?
— За Гмуреца?
— Качвай се.
Тримата се качиха в купето отзад и се настаниха на широката седалка. Колата потегли плавно по улицата, малко след това свърна в една пресечка и пое през безредно и хаотично застроен квартал. Тук нямаше две еднакви къщи, прозорците бяха с несиметрична форма и нееднакви размери, стените — дебели и грубо измазани. Хора с бледи лица надзъртаха от улични ниши или иззад ъглите, всички изпровождаха с любопитни погледи минаващата кола.
— Наемни работници — поясни Анахо с презрителен вид. — Кхери, танги, жители на Тъжните острови. Идват от Кислован, дори от земите отвъд.
Колата прекоси гъмжащ от боклуци площад и навлезе в уличка с дребни дюкяни, всичките защитени с масивни метални решетки.
— Още колко ще пътуваме? — обърна се Анахо към шофьора.
— Близо е — отговорът бе произнесен с небрежно помръдване на устни.
— Къде живее Гмуреца? Горе на Хълмовете?
— На Замийското възвишение.
Рейт оглеждаше с преценяващ поглед шофьора — смачкан нос, дълбоки бръчки около безцветните устни, лице на професионален убиец.
Пътят ги отведе на хълма. Градините на къщите бяха занемарени. Спряха в дъното на една алея. Шофьорът им даде знак да слязат и ги поведе мълчаливо през един тъмен нисък тунел, миришещ на влага и мухъл, до малък страничен двор, от който ниско стълбище се изкачваше до къщурка със стени, облицовани в охрени плочки.
— Чакайте тук! — мъжът изчезна зад врата от черна псила, обкована с желязо, и се появи след миг. — Влизайте.
Тримата се озоваха в голям кабинет с бели стени. Подът бе застлан с яркочервен килим, фотьойлите бяха с розова и жълта плюшена тапицерия, в центъра имаше масивно бюро от восъчно дърво, в ъгъла кадилница, от която се разнасяше ароматен дим. Зад бюрото седеше едър мъж с жълтеникава кожа, облечен с дълга до земята алена роба, обшита с черен ширит. Лицето му бе овално като пъпеш, няколко стръка пясъчноруса коса бяха прилепнали на голото му лъскаво теме. Имаше проницателен поглед и несъмнено бе надарен с остър ум и огромна, макар и цинична интелигентност.
— Аз съм Айла Гмуреца — заговори той с глас на човек, който умее да се владее, и сега изглеждаше мек и подкупващ. — Виждам един дирдирчовек от силните.
— Възвишен! — поправи го Анахо.
— … младеж с неизвестен произход и зрял мъж с още по-загадъчно минало. Какво може да иска от мен една толкова странна групичка?
— Да обсъдим въпроси от взаимен интерес — заговори Рейт.
Долната част на лицето на Гмуреца се разтегли в усмивка.
— Продължавай.
Рейт огледа помещението, после отново извърна поглед към Гмуреца.
— Бих предпочел да разговаряме някъде другаде, например навън.
Тънките, едва забележими вежди на Гмуреца се повдигнаха изненадано.
— Не разбирам. Би ли ми обяснил?
— Естествено, но веднага щом отидем другаде.
Гмуреца се намръщи, помисли за миг, сетне ги поведе. Минаха под една арка и излязоха на тераса, от която се разкриваше великолепен пейзаж.
— Тук ще бъде ли подходящо? — попита Гмуреца с глас, който издаваше леко, но овладяно раздразнение.
— По-добре е — кимна Рейт.