— Само на Тчай може да се случват такива неща — въздъхна Рейт. — Раси, които търгуват помежду си, едва прикривайки неприязънта си, и се изтребват при първа възможност.
Анахо поклати намусено глава.
— Не виждам нищо толкова странно във всичко това. Търговията предопределя взаимна изгода, убийствата подклаждат неприязънта. Всъщност между тези две понятия има много общи неща.
— Ами пнумеците? Дирдирите и дирдирхората и тях ли избиват?
— Не и в Сивиш. Тук цари мир. На други места обаче ги чака същата участ — сигурно затова рядко подават глави навън. Честно казано, пнумеците са доста ограничен брой и се смятат за най-странната раса на Тчай… Но най-добре да тръгваме, преди да привлечем вниманието на охраната на корабостроителницата.
— Късно е — промърмори изплашено Траз. — Вече ни наблюдават.
— Кой?
— Зад нас, малко по-нататък на пътя стоят двама мъже. Единият носи кафява куртка и плетена черна шапка, другият е със синьо наметало и воал, прихванат с обръч.
Анахо се огледа бегло през рамо.
— Тези не са от охраната.
Тримата се отправиха бавно към сивите бетонни блокове, построени в самия център на Сивиш. Скрита зад високи перести облаци, Карина 4269 огряваше околностите със студена кафява светлина. Ярък сноп проби облаците и озари двамата мъже и нещо в привидно нехайната им походка накара Рейт да настръхне.
— Кои може да са тези? — прошепна той.
— Нямам представа — Анахо отново се озърна през рамо, но сега вече мъжете бяха само силуети на светлия фон. — Не ми приличат на дирдирчовеци. Не е изключено да са от хората на Айла Гмуреца. Или на тези, които следят него. В края на краищата, напълно възможно е да са ни забелязали още когато пристигнахме с въздухолета или като отнесохме богатствата в трезора. А може да е и по-лошо. Описанията ни сигурно са разпространени из цял Мауст. Не сме чак тъй незабележими.
— Ще трябва да разберем, по един или друг начин — заяви навъсено Рейт. — Виждате ли онази порутена сграда там?
— Да, мястото изглежда подходящо.
Тримата прескочиха една рухнала бетонна подпора и навлязоха в тъмното приземие. Веднага щом се скриха от улицата, те се притаиха зад ъгъла и зачакаха. Двамата мъже дотичаха с дълги безшумни подскоци. Тъкмо когато прескачаха подпората, Рейт спъна единия, а Анахо и Траз сграбчиха другия. В същия миг нададоха изплашени викове и го пуснаха. Рейт долови неприятен мирис на кисело — като камфор или развалено мляко. Чу се пукот и мощен електрически заряд го запрати назад. Той изстена от болка и изненада. Двамата мъже побягнаха.
— Видях ги — рече запъхтяно Анахо. — Бяха пнумеци или може би гжиндра. Носеха ли обувки? Пнумеците винаги ходят боси.
Рейт изтича на улицата, за да потърси с поглед двамата, но те бяха изчезнали мистериозно.
— Какво е гжиндра?
— Изгнаници на пнумеците.
Тримата закрачиха по усойните сивишки улици.
— Мисля, че ни се размина. Можеше да стане и по-лошо — подметна по някое време Анахо.
— Но защо ще ни преследват пнумеци?
— Душат около нас още когато напуснахме Сетра. А може би и преди това — измърмори Траз.
— Никой не знае какви мисли се въртят в главите на пнумеците — обяви Анахо с изморен глас. — Действията им рядко подлежат на разумно обяснение, те са плът от плътта на самата Тчай.
12.
Тримата седнаха на една масичка пред „Древно царство“, поръчаха си леко вино и се зазяпаха в минувачите. „Музиката е ключът към човешката душа“ — мислеше си Рейт. Тази сутрин, докато минаваха покрай една кръчма, той бе чул малко сивишка музика. Оркестърът се състоеше от четири инструмента. Първият представляваше бронзова кутия, от която стърчаха подвързани с пергамент конуси, които при леко потъркване издаваха звук като от корнет, свирещ в най-ниския си регистър. Вторият беше вертикална дървена тръба, широка един лакът, в която бяха изопнати дванайсет струни, вибриращи в дрънчащо арпеджио4. Третият, истинска батарея от четирийсет и два барабана, допринасяше за общия ефект с постоянен, приглушен ритъм. Четвъртият напомняше дървена валдхорна, но бе оборудван с акустични фунийки, които блееха, врещяха и същевременно създаваха великолепни квичащи глисанди5.
5
Глисандо — муз. термин, означаващ плавно преминаване на тоновете, изтръгвани от струнен инструмент, което придава колоритен ефект. — Б.пр.