— Не съм съгласен да плащам повече от петстотин секвина за един паянтов навес, който наричаш с гръмкото име склад — запъна се той. — Обзалагам се, че ще се зарадваш и на двеста секвина.
Гмуреца повдигна жълтеникавия си пръст.
— Пропускаш риска! Нека не забравяме, че крайната цел на този план е кражбата на ценно имущество. Така че, ако част от парите са за услугата, другата отива, за да покрие страха ми от непредвидено посещение на Стъкления блок.
— Склонен съм да ти вляза в положението — кимна Рейт. — Но от своя страна, бих искал да се сдобия с готов за полет космически кораб, преди да са ми свършили парите. След като корабът бъде завършен, зареден и запасен, ще получиш всичко, което ми е останало.
— Брей, тъй ли било? — Гмуреца се почеса по брадичката. — И с каква сума разполагаш, за да мога да си направя сметката?
— Малко над сто хиляди.
— Хм. Започвам да се чудя дали изобщо е възможно да се осъществи този твой план. И дали ще остане накрая нещичко за мен.
— Ето че и ти взе да мислиш като мен. Затова бих искал да сведа до минимум разходите, които не са свързани с конструкцията на кораба.
Гмуреца се обърна към Артило.
— Виждаш ли как ме притискат? Всички се стараят да изклинчат нещо от бедния Айла. Както обикновено, жертви са щедрите.
Артило изломоти нещо нечленоразделно. Рейт отброи секвините.
— Петстотин, честно казано, е безбожен наем за онази порутена къщичка. Триста за транспорта. Ще ти платя и десетте процента за корпуса. Още осемдесет и девет. Общо седемстотин седемдесет и девет секвина.
На широкото лице на Гмуреца се изреди цяла гама променливи чувства. Мина почти цяла минута, преди да отговори:
— Нека да ти припомня, че евтиното накрая винаги излиза по-скъпо.
— Ако работата потръгне — отвърна Рейт, — ще видиш, че аз също мога да бъда щедър. Ще получиш повече секвини, отколкото някога си виждал в мечтите си. Но едно да ти е ясно — плащам само за резултати. В твой интерес е този кораб да бъде завършен в максимално кратки срокове. Ако парите свършат преди това, и двамата с теб ще изгубим.
Този път Гмуреца нямаше какво да възрази. Той погледна купчината секвини на бюрото и се зае да отделя пурпурните, алените и тъмнозелените, като същевременно ги броеше.
— Трудно е да се пазари човек с теб.
— Важното е да разбереш, че е за нашата обща изгода.
Гмуреца прехвърли секвините в кесията си.
— Щом се налага, значи се налага — въздъхна примирено той. — А сега за частите — откъде да започнем?
— Не разбирам нищо от дирдирска технология. Ще трябва да се допитаме до специалист. Със сигурност в този град има много такива.
Гмуреца го погледна с присвити очи.
— Като не разбираш от тези неща, как възнамеряваш да летиш?
— Имам опит с уонкски космически кораби.
— Хм. Артило, иди да доведеш Дейне Заре от Клуба на техниците.
Гмуреца се отправи към канцеларията си и Рейт, Анахо и Траз останаха сами. Анахо оглеждаше корпуса.
— Това старо корито е видяло доста път. Ако не се лъжа, е „Испра“, спряна от производство серия, след като излезе „Конкаксовият кресливец“. Ще ни трябват части за „Испра“ за да ускорим ремонта.
— Има ли ги на пазара?
— Без съмнение. Жълтото чудовище си е свършило добре работата. И като си помислиш, че баща му е бил безупречен — каква ирония! А майка му идва от блатата! Направо да не повярваш! Очевидно си съдира задника да узнае тайната ни.
— Надявам се да не научи твърде много.
— Докато можем да плащаме, ще бъдем в безопасност. Получихме здрав корпус на добра цена и дори наемът не е непоносимо висок. Но трябва да сме нащрек — този тип няма да се задоволи с малка печалба.
— Не се и съмнявам, че ще се опита да ни измами — кимна Рейт. — Не ме е грижа, стига да си получа кораба — той заобиколи корпуса, като от време на време спираше и го разглеждаше с почуда. Ето я, само на ръка разстояние, основата на неговото начинание. Корабът, който ще го откара у дома! Рейт почувства странна привързаност към черупката от хладен метал, въпреки че беше чуждоземна дирдирска изработка.
Траз и Анахо бяха излезли на въздух и не след дълго Рейт се присъедини към тях. Все още изпълнен със спомени от Земята, пейзажът наоколо изведнъж му се стори чужд, сякаш го виждаше, за първи път. Сивият порутен град Сивиш, кулите на Хей, Стъкленият блок, който отразяваше в тъмнобронзов цвят светлината на Карина 4269, терасовидните склонове, забулени в сгъстяващия се здрач — ето това беше Тчай. Погледна към Траз и Анахо — жителите на Тчай.
Сетне приседна на една пейка.
— Какво има в Стъкления блок? — попита той.