— Жълтия каза да натоваря осем.
— Четири ни стигат. Другите откарай обратно.
— Невъзможно. Разбери се с жълтура.
— Казах, че са ми нужни четири клетки. Толкова и ще взема. С останалите прави каквото искаш.
Подсвирквайки през стиснатите си зъби, Артило слезе от кабината, разтовари другите четири клетки, отнесе ги при навеса, качи се на фургона и отпраши.
Тримата останаха на площадката, загледани след него.
— Надушвам, неприятности — промърмори Анахо.
— И аз също — кимна Рейт.
— Тези енергоклетки — продължи Анахо — сигурно принадлежат на Гмуреца. Може да ги е откраднал или да ги е купил евтино. И сега се опитва да ни ги пробута и да измъкне от тях печалба.
Траз ядно изръмжа.
— Гмуреца трябва да отнесе тези клетки на собствения си гръб!
Рейт се засмя смутено.
— Да знаех само как да го накарам.
— Той се бои за живота си, като всеки друг.
— Така е. Но не бива сами да си слагаме главите на дръвника.
На сутринта Гмуреца не се появи, за да чуе упреците, които Рейт бе обмислял и повтарял през по-голямата част от нощта. Рейт се залови за работа, но мисълта за предстоящия разговор му тежеше като вързан на шията камък.
Тази сутрин Дейне Заре също закъсняваше и техниците си позволяваха забележки, които премълчаваха в негово присъствие. По някое време Рейт заряза заниманията си и се отдръпна, за да погледне отстрани как върви цялостният проект. Всички по-важни компоненти бяха инсталирани, деликатната работа по настройката и жустирането вървеше със задоволителен темп. Рейт имаше доста добра представа от земните системи за контрол и управление, но тук беше безпомощен. Дори не беше сигурен дали двигателите работят на същите принципи.
По обяд над хълмовете се показа върволица от черни облаци, като пяна на прибой. Карина 4269 избледня, преминавайки през няколко тона кафяво и бежово, докато накрая изчезна съвсем, малко след това заваля дъжд, който скри Хей от поглед. По същото време на двора се появи Дейне Заре, който шляпаше самоотвержено из локвите, следван от две мършави деца — момче на дванайсет и момиче с три или четири години по-голямо. Тримата дотичаха до навеса, където спряха, задъхани и разтреперани. Дейне Заре имаше напълно изтощен вид, децата се озъртаха с ококорени очи.
Рейт строши няколко сандъка и запали огън в средата на навеса. Намери стари дрехи и ги накъса за кърпи.
— Изсушете се. Свалете си куртките и се стоплете.
Дейне Заре го погледна объркано, но след това се подчини. Децата последваха примера му. Изглежда, бяха брат и сестра, вероятно внуци на Заре. Момчето имаше сини очи, а тези на момичето бяха в прекрасен зелен цвят.
Рейт им донесе горещ чай и едва сега старецът заговори:
— Благодаря. Почти се изсушихме — и малко след това добави: — Аз се грижа за тези деца, затова са с мен. Ако не ги искаш тук, ще трябва да се откажа от работата.
— Нямам нищо против — отвърна Рейт. — Нека идват с теб, стига само да пазят тайна.
— Никому нищо няма да кажат — обеща Дейне Заре. — Разбрахте ли ме? — обърна се той към децата. — На никого да не разказвате какво сте видели тук.
Тримата очевидно не бяха в настроение за разговори. Изглеждаха мрачни и неуверени и Рейт реши да не ги притеснява повече.
— Гладни ли сте? — попита той. — Имаме достатъчно храна тук. Със сухите дрехи обаче сме зле.
Момчето поклати глава, момичето се усмихна и изведнъж личицето й грейна.
— Не сме яли нищо на закуска.
Траз, който стоеше наблизо, изтича до килера и се върна с топла супа и хляб от печени семена. Рейт го погледна крадешком. Явно нещо в поведението и вида на децата бе трогнало младежа от степта. Макар дребно и измокрено, момичето определено беше привлекателно.
Дейне Заре най-сетне се надигна и отиде да провери как върви работата.
Рейт се помъчи да подхване разговор с децата.
— Изсушихте ли се вече?
— Да, благодарим ви.
— Дейне Заре дядо ли ви е?
— Чичо.
— Ясно. И сега живеете с него?
— Да.
Рейт не знаеше какво повече да каже. Траз се оказа по-прям.
— Какво е станало с майка ви и баща ви?
— Убиха ги огнените — промълви тихичко момичето.
Момчето премигна.
— От Източните планини ли сте? — поинтересува се Анахо.
— Да.
— Как се озовахте тук?
— Вървяхме.
— Това е дълъг и опасен път.
— Имахме късмет.
Децата не откъсваха поглед от пламъците. Момичето потрепери, вероятно припомнило си някоя случка по време на бягството.
Рейт стана и потърси Дейне Заре.
— Разбрах, че се грижиш за прехраната на тези деца — рече той.
— Така е — потвърди пресипнало Заре.