— Да видим дали е още там.
— Какво смяташ да правиш?
Рейт се изсмя дрезгаво.
— Бих могъл да го убия, но от това няма да има полза. Трябва ни информация и той е единственият възможен източник.
Траз премълча. Както обикновено Рейт не беше в състояние да предугади мислите му.
Двамата се качиха на един скрибуцащ обществен фургон, който пътуваше до склада за строителни материали в покрайнините на града, и всяко завъртане на шестте колела покачваше градуса на напрежението им. Когато пристигнаха в склада и Рейт видя черната лимузина на Гмуреца, кръвта му кипна и той почувства, че му се завива свят. Спря, пое си дълбоко въздух и се помъчи да се успокои.
След това подаде чувала на Траз.
— Отнеси го под навеса и го скрий.
— Не отивай сам — помоли го Траз. — Изчакай ме.
— Нищо няма да правя. Гмуреца знае, че сме му в ръцете, докато се надяваме да завършим кораба. Чакай ме при навеса.
Рейт се отправи към ексцентрично обзаведената канцелария на Гмуреца и влезе вътре. Опрял гръб на печката, Артило го изгледа, скръстил ръце на тила си. Лицето му остана безизразно.
— Кажи на Гмуреца, че искам да го видя.
Артило се приближи до вътрешната врата, пъхна глава през процепа и каза няколко думи. След малко отстъпи. Вратата се разтвори широко, с такава сила, че едва не изхвърча от пантите. В стаята нахълта Гмуреца — с блеснал поглед и потрепваща горна устна. Той се озърна, търсейки жертва, върху която да излее гнева си, видя Рейт и впи очи в него.
— Адам Рейт — произнесе с глас, кънтящ като камбана! — Виждам, че си се върнал. Донесе ли ми още пари?
— Не ме интересуват парите — отвърна Рейт. — Какво е станало с Анахо?
Гмуреца повдигна рамене. В първия момент Рейт си помисли, че се готви да го удари. Ако това се случи, той знаеше, че ще изгуби контрол и последствията ще бъдат ужасяващи.
— Не ме отегчавай с празни приказки — заговори Айла пренебрежително. — Внимавай да не ме ядосаш! Давай парите и се махай!
— Ще си получиш секвините — заяви Рейт — веднага щом видя Анке ди афрам Анахо.
— Искаш да видиш този богохулник, този изменник? — изрева Гмуреца. — Върви в Стъкления блок, там ще го намериш.
— В Стъкления блок ли е?
— Къде другаде?
— Защо си толкова сигурен?
Гмуреца се облегна на стената.
— А ти защо искаш да знаеш?
— Защото ми е приятел. Ти си го предал на дирдирите и трябва да ми отговориш — Гмуреца започна да раздува бузи, но Рейт продължи с уморен глас. — И престани с тези драми и крясъци. Предал си Анахо на дирдирите, сега аз трябва да го спася.
— Невъзможно — отсече Гмуреца. — Дори да исках, нищо не бих могъл да направя. Той е в Стъкления блок, не чу ли?
— Откъде знаеш?
— Къде другаде ще го отведат? Смятат да го съдят за стари престъпления, не се тревожи, дирдирите няма да узнаят нищо за плановете ти — Гмуреца разтвори устни в широка, хищна усмивка. — Освен ако той сам не издаде тайната ти.
— В такъв случай — заяви Рейт — ти също ще си имаш неприятности.
Гмуреца не отговори.
Рейт продължи с поомекнал глас:
— С пари не мога ли да уредя бягството му?
— Не — отвърна Гмуреца. — Не и от Стъкления блок.
— Защо си толкова сигурен?
— Нали вече ти казах — иди сам да видиш.
— Всеки ли може да влиза там?
— Разбира се. Всеки може да иде в Стъкления блок.
— И как става това?
— Пресичаш Хей, стигаш до блока и се качваш в залата за посетители, откъдето се вижда ловното поле.
— Бих ли могъл да се спусна с въже или със стълба?
— Разбира се, ако ти е омръзнал животът. Попаднеш ли веднъж в полето… Ако си намислил нещо от тоя род, ще дойда да гледам.
— Да речем, че ти предложа един милион секвина — изгледа го продължително Рейт. — Би ли могъл да уредиш бягството на Анахо?
Гмуреца изцъкли очи.
— Един милион секвина? А от три месеца хленчиш, че нямаш пари! Пак съм бил измамен!
— Можеш ли да уредиш бягството на Анахо за един милион секвина?
Гмуреца облиза с върха на езика изсъхналите си устни.
— Не, боя се, че не мога… един милион… не, няма да мога. Нищо не може да се направи. Нищичко. Значи имаш един милион?
— Не — отвърна Рейт. — Исках само да разбера дали е възможно да измъкнем Анахо.
— Невъзможно — отсече нацупено Гмуреца. — Къде са ми парите?
— Ще ги получиш, когато му дойде времето. Ти предаде приятеля ми, сега ще трябва да почакаш.
Айла отново придоби вид, сякаш се готви да размаха огромните си ръчища.
— Внимавай какво говориш. Не съм „предал“ приятеля ти, а съобщих на властите за избягал престъпник. Защо да съм ти длъжник? Нищо не съм получил от теб, пък и сигурно щеше да ми създадеш още ядове, само да ти се удаде възможност. Запомни едно, Адам Рейт, приятелството трябва да е взаимно. Не очаквай да получиш това, което не си готов да дадеш. Ако намираш действията ми за отвратителни, помни, че аз мисля същото за твоите. Кой от двама ни е прав? Със сигурност аз — според представите на моя свят и на времето, в което живеем. Ти си натрапник, който се бърка в чужди дела, възраженията ти са смешни и абсурдни. Обвиняваш ме, че съм прекрачил някаква твоя въображаема граница. Не забравяй, Адам Рейт, че от самото начало поиска от мен да върша престъпни деяния срещу заплащане. Това искаше и за това плащаше, без да се интересуваш от рисковете, които поемах. Спря се на мен, за да ме използваш, подхвърляше ми жалки грошове, така че не се оплаквай, когато постъпих точно като теб.