— Удивително — бе отвърнал Рейт. — Но след като всички тези типове са тайни и в голямата си част несъвместими, как изобщо се осъществява продължаването на рода? Как в края на краищата стигат до съвкупление?
— Има няколко общоприети начина: пробен брак, така наречените „срещи на тъмно“, чрез размяна на анонимни послания. В края на краищата това са преодолими пречки — Анахо направи пауза, преди да продължи: — Едва ли е нужно да пояснявам, че дирдирхората от нисшите касти, лишени от подобно „божествено разнообразие“, се смятат за създания недоразвити и недодялани.
— Хм. Защо подчерта, че става въпрос само за дирдирхората от нисшите касти? Как стои въпросът с безупречните?
Анахо се бе покашлял сконфузено.
— Безупречните избягват подобно срамно съществуване с помощта на внимателно подбрани хирургически методи. Позволено им е да извършват промени според изискванията на някой от изброените осем типа — така те се приобщават към „тайнството“ и могат да носят сини и розови цветове.
— А съвкупяването?
— Тук нещата са малко по-трудни, но се търси сходство с дирдирската оплодителна система. Всеки тип е съвместим с два типа от противоположния пол.
Рейт не беше в състояние да скрие почудата си. Лицето на Анахо обаче си бе останало мрачно през време на разговора.
— Ами ти? — бе го попитал Рейт. — Имаш ли някакви „промени“?
— Никакви — бе признал Анахо. — По лични причини носех синьо и розово, без да се приобщавам към „тайнството“. По-късно ме обявиха за престъпник и в атавизъм, това беше положението, в което се намирах при първата ни среща.
— Интересно престъпление — бе коментирал Рейт.
Сега Анахо се бореше за живота си сред изкуствено създадения чуждоземен пейзаж от Сибол.
Булевардът, който водеше до Стъкления блок, постепенно се разшири, сякаш опитваше да си съперничи с грамадната постройка. Тези, които крачеха върху хрущящата бяла субстанция — дирдири, дирдирхора, обикновени работници със сиви наметала, — изглеждаха изкуствени и нереални, като фигурки на архитектурен макет. Никой от минувачите не се озърташе и те се разминаваха с Рейт и Траз, като че двамата бяха невидими.
Алени и пурпурни кули стърчаха от двете им страни, отпред вече набираше височина Стъкленият блок, в сравнение, с който всичко останало изглеждаше нищожно и миниатюрно. Рейт почувства странна потиснатост — дирдирският свят определено въздействаше зле на човешката психика. За да живее в подобна среда, човекът в края на краищата би се принудил да отрече собствения си произход и да се поддаде на дирдирската представа за света. Накратко, да се превърне в дирдирчовек.
Те застигнаха други двама мъже, облечени също като тях в сиви наметала. Рейт ги заговори:
— Може би бихте могли да ни помогнете. Искаме да посетим Стъкления блок, но не сме запознати с процедурата.
Мъжете го погледнаха смутено. Бяха баща и син, ниски, с овални лица, изпъкнали кореми, тънки ръце и крака. По-възрастният мъж заговори с писклив гласец:
— Няма нищо сложно, достатъчно е да се качите по сивото стълбище.
— Вие идвали ли сте и друг път?
— Ами да. Но днес следобед е обявен специален лов на един дирдирчовек, прочут престъпник, и вероятно преследването ще е разгорещено.
— А, това е нещо ново за нас. Кой е този дирдирчовек?
Двамата отново се спогледаха объркано, а може би дори подозрително.
— Изменник и богохулник. Ние сме само чистачи в Завод номер четири, чухме за това от други дирдирхора.
— Често ли ходите в Стъкления блок?
— Винаги, когато има нещо интересно — в гласа на бащата се долови отегчение от разговора.
Синът се намеси:
— Посещенията са напълно безплатни и са голямо забавление.
— Да вървим — обърна се към него баща му. — Закъсняваме.
— Ако нямате нищо против — подхвърли Рейт, — ще тръгнем с вас, за да ни покажете пътя.
Бащата се съгласи без особен ентусиазъм.
— Стига да не ни бавите.
Двамата се обърнаха и закрачиха забързано по булеварда. Вървяха прегърбени, с характерната походка на сивишки работници и Рейт и Траз ги последваха, като се опитваха да имитират стойката и маниерите им. Стъклената стена се извисяваше високо над тях като прозрачна скала и на места блясваха червеникави светлинки, които едва прозираха през дебелите матови прозорци. В единия край имаше стълбища и ескалатори, боядисани в различни цветове: пурпурни, алени, бежови, бели и сиви, които се издигаха до различни нива. Сивото стълбище водеше до една тераса само на стотина стъпки над земята — очевидно най-ниската. Рейт и Траз се сляха с тълпата мъже, жени и деца, които се изкачваха по широкото стълбище, преминаха през коридор, изпълнен с остра, неприятна миризма, и изведнъж се озоваха над открита местност, озарена сякаш от десетки слънца. Имаше невисоки скали и заоблени хълмове, и гъсти храсталаци от непознат вид с разнообразна окраска. Точно под тях бе разположено неголямо езеро, заобиколено от кактусоподобни израстъци, по-нататък започваше горичка от снежнобели островърхи дървета, които напомняха дирдирските кули. Сходството, помисли си Рейт, едва ли е случайно, на Сибол дирдирите вероятно обитаваха дънерите на тези дървета.