— Къде е дирдирчовекът, когото доведоха последен?
Сивият само завъртя глава.
— Тук има всякакви. Махни се, заради теб ще ме забележат. Най-добре хвърли това черно наметало, кожата ти е по-добра маскировка. Не знаеш ли, че дирдирите следят всяко наше движение?
Рейт хукна нататък. Зърна двама възрастни мъже, съвършено голи, с жилести тела и бели коси, застинали неподвижно като привидения.
— Да сте виждали наблизо дирдирчовека? — извика им той.
— Малко по-нататък по склона. И свали това тъмно наметало.
Рейт задраска нагоре по каменистия склон.
— Анахо! — провикна се той.
Никакъв отговор. Рейт си погледна часовника. След десет минути ловното поле щеше да потъне в мрак. Той огледа трескаво южния хълм. Недалеч забеляза движение — между храстите притичваха фигурки. Наметалото му явно дразнеше всички, Рейт го свали и го метна на ръка.
В една вдлъбнатина се натъкна на четирима мъже и жена. Лицата им бяха изкривени от ужас и те отказаха да отговарят на въпросите му. Рейт продължи нагоре по хълма, с надежда видимостта там да е по-добра.
— Анахо! — извика отново.
От земята се надигна фигура с широка бяла риза. Рейт почувства неимоверно облекчение. Коленете му омекнаха, очите му се навлажниха.
— Анахо!
— Какво търсиш тук?
— Побързай. След мен. Ще ти помогна да избягаме.
Анахо го погледна слисано.
— Никой не може да избяга от Стъкления блок.
— Размърдай се! Всичко съм измислил!
— Не в тази посока — спря го с пресипнал глас Анахо. — Безопасният път е на север, към онзи хълм! Ловът ще започне веднага щом угасят светлината.
— Зная, зная! Нямаме никакво време. Тръгвай с мен. Ще намерим подходящо укритие и ще чакаме.
Анахо разпери отчаяно ръце.
— Сигурно знаеш нещо, което аз не зная.
Двамата затичаха обратно в посоката, от която бе дошъл Рейт, към западната стлана на южния хълм. Рейт се озърташе за набелязаните ориентири.
— И ти направи всичко това… заради мен? — попита задъхано Анахо. — Затова ли слезе на платото?
— Сега не е време да го обсъждаме. Трябва да прекосим онзи висок бял шубрак. Къде можем да се скрием?
— Най-добре в шубрака. Виж — ето ги ловците. Заемат позиции. Длъжни са да поддържат дистанция от половин миля до хълма, докато не настъпи мрак. Сега сме на самата граница на безопасната територия. Онези четиримата се точат за нас!
— До няколко секунди ще изгасят осветлението. Слушай какъв е планът: ще тичаме на запад, право към могилата. Оттам свиваме към онази купчина от кафеникави кактуси и заобикаляме южния им край. И най-важното: в никакъв случай не се отделяй от мен!
— Но как да те следвам в тъмното? Ще трябва да си подвикваме и ловците ще ни чуят.
Рейт му подаде единия край на въжето.
— Дръж се за него. Ако все пак се разделим, среща на южния край, при онези жълти шубраци.
Двамата зачакаха да се стъмни. От другата страна на равната част младите дирдири вече заемаха местата си между по-опитните ловци. Рейт погледна на изток. По някаква странна игра на светлината и атмосферата полето изглеждаше, че се простира чак до хоризонта; едва след като втренчи поглед, Рейт успя да различи източната стена.
Изведнъж се стъмни. За частица от секундата светлината стана тъмночервена, сетне изчезна напълно. Далече на север блесна пурпурна точка, за да показва посоката. Беше твърде слаба, за да осветява наоколо. Мракът бе непрогледен. Ловът бе започнал. От север долетяха ловните викове на дирдирите — смразяващи кръвта крясъци и вопли.
Рейт и Анахо се затичаха на запад. От време на време спираха да се ослушат в мрака. Скоро отдясно се чу зловещо потракване. Двамата замръзнаха. Потракването и подрънкването отмина назад.
Двамата достигнаха първия ориентир и се насочиха към купчината от кактуси. Наблизо имаше някой. Те спряха и се ослушаха. Стори им се, че невидимият постъпи по същия начин, защото цареше тишина.
От тъмното небе долетя многогласен вик, който се извисяваше до границата на звуковата бариера и вероятно продължаваше отвъд нея.
— Това са ловните викове на всички племена — прошепна Анахо. — Традиционен ритуал. Сега членовете на отделните племена ще отговорят на призива от платото — виковете над тях секнаха, от различните части на ловното поле екнаха зловещите свирепи отговори. Анахо сръга Рейт. — Да бягаме, докато си подвикват. Хайде!