Те затичаха с дълги скокове, краката им сякаш станаха чувствителни като ушите. Ловните призиви постепенно утихнаха в далечината, отново настъпи тишина. Рейт се спъна в един камък и го запрати да се търкаля шумно по склона. Двамата застинаха неподвижно, стиснали зъби.
Нямаше никаква реакция. Продължиха нататък, разперили ръце, за да докоснат купчината от кактуси, но не намираха нищо. Рейт започна да се бои, че са я подминали, но не биваше да палят светлина, инак веднага щяха да ги забележат.
Доколкото можеше да прецени, цареше мрак вече от шест-седем минути. Всеки момент трябваше да стигнат кактусите. Изведнъж дочуха някакъв звук. Бягащи крака, вероятно човешки, преминаха само на трийсетина крачки от тях. Миг след това — равномерно трополене и пискливи подсвирквания, дрънчене на ловно снаряжение. Звуците отминаха и се отдалечиха. Тишината се възцари отново.
След броени секунди напипаха бодливите листа на кактусите.
— Покрай южния край — прошепна Рейт. — И там ще пълзим право към центъра.
Запробиваха си път между бодливите растения, с множество настръхнали тънки шипове.
— Всеки миг ще блесне светлината!
И наистина, мракът започна бързо да се разсейва, по подобие на сиболски изгрев: в началото сивкав здрач, после млечнобяло сияние и накрая ярката светлина на деня.
Рейт и Анахо се огледаха. Кактусовата горичка се оказа отлично скривалище — не бяха в непосредствена опасност, макар че само на стотина крачки от тях трима дирдири прекосяваха полето, като се озъртаха зорко във всички посоки. Рейт си погледна часовника. Оставаха им петнайсет минути — ако Траз не срещне някакви затруднения, би трябвало скоро да достигне отсрещната стена на Стъкления блок.
Шубракът от бял мъх бе на четвърт миля пред тях, насред просторна открита площ. Рейт си помисли, че това вероятно ще е най-дългата четвърт миля, която му предстои да прекоси.
Те се промушиха между кактусите до северния им край.
— Ловците ще останат още час в полето — прошепна Анахо. — Ще задържат всички, които се опитват да се отдалечат на север, и после бавно ще ги изтикат обратно на юг.
Рейт подаде на Анахо пистолета, своят бе пъхнал в колана. Изправи се бавно. На около миля в далечината забеляза някакво движение — дирдир или дивеч, не беше в състояние да прецени. Анахо рязко го дръпна надолу. Иззад кактусовата горичка се подаде група безупречни, нахлузили на ръцете си изкуствени нокти и с имитации на антени, поклащащи се над снежнобелите им темета. Стомахът на Рейт се сви, с труд овладя импулса си да изскочи насреща им и да ги покоси.
Дирдирхората притичаха покрай тях, без да ги забележат. Свиха на север и забелязали там плячка, ускориха ход.
Рейт отново погледна часовника — оставаше съвсем малко време. Той се озърна и прошепна настойчиво:
— Хайде, да тръгваме!
Двамата скочиха едновременно и се втурнаха към бялата горичка.
По средата на разстоянието имаше невисок храсталак, зад който се притаиха. При южния хълм ловът бе във вихъра си — две групи бяха обкръжили няколко нещастници, които се криеха на склона. Рейт си погледна часовника. Девет минути. До бялата гора имаше само минута-две. Високото дърво, което бе следващият им ориентир, бе на неколкостотин метра по-нататък, в западна посока. Те затичаха отново. Четирима ловци излязоха от горичката, където се бяха прикрили, за да наблюдават движението на дивеча. Сърцето на Рейт се смъкна в ботушите.
— Продължавай — изхриптя той на Анахо. — Ще си проправим път с бой.
Анахо погледна със съмнение лъчемета си.
— Ако ни заловят въоръжени, ще ни измъчват дни наред. Всъщност, друга участ и без това не ни очаква.
Дирдирите наблюдаваха очаровани приближаващата се плячка.
— Трябва да ги нападнем в гората — подвикна Анахо. — Съдиите ще се намесят, ако забележат, че сме въоръжени.
— В такъв случай бягай наляво, покрай онази туфа от жълта трева.
Дирдирите не бяха излезли насреща им, а ги изчакваха на място. С последно усилие Рейт и Анахо достигнаха покрайнините на горичката. Ловците нададоха бойни викове и се хвърлиха напред, докато Рейт и Анахо отстъпваха.
— Сега! — извика Рейт. Едновременно извадиха оръжията. Дирдирите изгракаха изненадано. Четири бързи изстрела: четирима мъртви, дирдири. В същия миг над главите им се разнесе оглушителен вой.
— Съдиите са ни забелязали — викна отчаяно Анахо. — Сега ще ни следят и ще насочват другите към нас. Обречени сме.
— Все още има надежда — настояваше Рейт. Той изтри потта от лицето си и примижа. — След три минути — ако всичко върви според плановете — ще има експлозия. Да вървим към високото дърво.