Рейт се изправи на крака. Целият трепереше и дишаше тежко.
— Оправдан съм — заяви той.
— Обвиненията на получовека Айла Гмуреца да се смятат за невалидни — обяви великолепният дирдир. — За тях може да бъде привлечен под отговорност.
Рейт се извърна към Айла.
— Почакай! — викна великолепният с гърлен и вибриращ глас. — Има ли други обвинения?
Един дирдир от елитната каста, с щръкнали, ярко сияещи антени, попита дрезгаво:
— Животното продължава ли да настоява за дрса?
Рейт се завъртя рязко, полупиян от умората и последствията от схватката.
— Аз съм човек — ти си животното!
— Ще настояваш ли за съд? — попита великолепният. — Ако не, смятаме да си вървим.
— Какви са новите обвинения? — попита Рейт с примряло сърце.
Елитният дирдир пристъпи напред.
— Обвинявам теб и двамата ти сподвижници за незаконно проникване в Дирдирския ловен резерват и избиване на членове на тисзския род.
— Отхвърлям и тези обвинения — заяви с дрезгав глас Рейт.
Обвинителят се обърна към великолепния.
— Ще помоля да бъдете наш съдия. Искам животното и помощниците му да ми бъдат предадени. Настоявам да бъдат обявени за плячка на тисзския род.
— Приемам ролята на съдия — пропя с напевен глас великолепният. Той се обърна към Рейт с презрителен, носов тон: — Ти си проникнал нелегално в Карабас и това е самата истина.
— Вярно е, че съм влизал в Карабас. Но никой не ми е забранявал да го правя.
— След това обаче си избил голям брой знатни представители на споменатия род. И това е истина!
— Не съм нападал никого, преди той да ме нападне. Щом дирдирите искат да се държат като диви животни, трябва да приемат последствията от това.
Из тълпата се разнесе учуден ропот и стаено одобрение. Великолепният огледа присъстващото множество и мигом се възцари тишина.
— Да се ходи на лов е наша древна традиция. Също както е традиция за получовеците да изпълняват ролята на плячка.
— Не съм получовек — заяви Рейт. — Аз съм човек и не съм ничия плячка. Щом някое диво животно ме напада, убивам го.
Бялото като кост лице на великолепния оставаше непроницаемо. Но антените му блеснаха и се изпънаха.
— Трябва да спазваме нашите традиции — заяви той. — Обявявам те за виновен. Край на дебатите. Ще бъдеш откаран в Стъкления блок.
— Отказвам да приема присъдата! — извика Рейт. Той пристъпи напред и удари великолепния в лицето. Кожата му беше студена и почти неподатлива, като черупка на костенурка. Ръката на Рейт пламна от удара. Антените на великолепния засияха като нагорещени жици и издадоха тихо бръмчене. Тълпата замлъкна от изумление.
Великолепният протегна ръце напред, сякаш се опитваше да улови и разкъса жертвата си. От гърлото му се изтръгна клокочещ рев и той се приготви за скок.
— Един момент — вдигна ръка Рейт и отстъпи. — Какви са правилата на двубоя?
— Няма правила. Убивам, както ми харесва.
— А ако аз те убия, ще бъда ли оправдан — заедно с другарите си?
— Имаш това право.
— Тогава да се бием със саби.
— Не, ще се бием, както сме сега.
— Хубаво — склони Рейт.
Борбата беше кратка и неравностойна. Великолепният се хвърли напред, бърз и мощен като тигър. Рейт отстъпи две бързи, ситни крачки, великолепният се метна отгоре му. Рейт улови покритата с люспи китка, опря крак в гърдите му, падна назад и прехвърли над себе си чуждоземеца, като го последва със задно салто. Дирдирът тупна на врата си и остана да лежи замаян. Рейт след миг се озова върху него и притисна в прахта яките ръце, за да обезвреди острите нокти. Великолепният се дърпаше и бореше, Рейт използва един миг на затишие и му удари няколко пъти главата в паважа, докато от зейналата в черепа цепнатина не потече зеленикава сукървица.
— Какво ще бъде решението? — извика той, завладян от възбуда. — Кой е прав и кой греши?
Великолепният нададе пронизителен вик — странен смразяващ кръвта звук, израз на нечовешки чувства. Рейт продължи да блъска в земята бялата глава.
— Каква е присъдата? — повтаряше запъхтяно той.
Дирдирът направи последен опит да се освободи от своя противник и се предаде.
— Ти си победителят. Присъдата ми е отхвърлена.
— Значи аз и другарите ми сме невинни? И можем да правим каквото поискаме?