На екрана се изписа: „Сканиране… Идентификацията неуспешна.“
„Моля, изчакайте, докато се свържем с представител.“
Сърцето ми заблъска в гърдите. Пуснах картата в чекмеджето и го затворих.
Джак вероятно беше чул. И сега аз щях да изглеждам крадецът. Зачаках почукване на вратата и напълно оправдани упреци, но не последва нищо.
Странно. Храната би трябвало вече да е готова и Джак да ме търси. Чух, че долу се спускат щори и се местят мебели.
Приближих се до стълбите.
— Стой там — каза Джак.
Слязох едно стъпало, надникнах в дневната и открих къде е четирийсетмилиметровият пистолет „Глок“. Джак го държеше в дясната си ръка.
— Не се приближавай.
Това вече беше братът, който помнех.
6.
Ани добре прикри безпокойството си, когато й казах, че ще се срещам с брат си. Знаех, че тя не се тревожи много за предишния ми живот, но разбираше, че ще бъде добре да се свържа отново с него, да има с кого да разговарям и да изгладим нещата от миналото.
— Иди да видиш брат си — каза тя.
Двамата с нея живеехме заедно от четири месеца, въпреки че не бяхме прекарали нито една нощ разделени от една година. Бяхме се настанили в старинния квартал „Дел Рей“ в Александрия, където имаше предимно вили от четирийсетте години на миналия век и стари магазини на главната улица. Кварталът беше от другата страна на реката срещу столицата и след скандала аз бях доволен, че има известно разстояние между мен и Ню Йорк. Мислехме да отидем в друг град, но беше хубаво да съм близо до баща ми след излизането му от затвора. Семейството ми се беше разпаднало, когато бях малък, и най-после си бях върнал част от него. Това донякъде ме привлече към Джак.
Ани се грижеше за градината. Аз косях моравата. Винаги имаше хора, които спираха да побъбрят с нас, докато седяхме на верандата. Канех съседите на барбекю. Вляво от нас живееше зъболекар, а вдясно — данъчен адвокат. Бяха приятни хора, макар и малко суховати. Обичаха да говорят за счетоводството по интернет и акционерни дружества.
Някои вечери с Ани си отваряхме бутилка вино, качвахме се през капандурата и от покрива гледахме звездите и фазите на луната. Тайно пускахме бележки в чантите си. Отивах в съда, изправях се пред Федералния съдия, отварях куфарчето си и намирах самозалепящо се листче с надраскано на него: „Благодаря за снощи, адвокат.“
Нещо обаче не беше наред. След безумието на последната ми работа, от онзи ужасен ден накрая, с Ани се бяхме отчуждили. Едно е, когато годеницата ти те чуе след петнайсет минути чакане онлайн да изпъшкаш: „Господи, мога да убия някого.“ Но е съвсем различно, когато го кажеш пред жена, която наистина те е виждала да стоиш над трупа на човек, чийто живот си отнел. Ани ми каза, че разбира, че не съм имал избор, но не го забрави. Понякога я хващам да ме гледа с нещо като подозрение и знам, че все още мисли за това и може би подхранва съмненията си към мен, внушени от баща й.
Тя не беше единствената, която не обичаше да мисли за онзи ден. През повечето време, когато се опитвах да заспя или се връщах у дома с метрото, аз си спомнях лицето му, все едно беше пред мен, или си представях снимките на внуците му на бюрото му, или чувах как ръцете му драскат по найлона.
След работата при предишния ми шеф, дори след всичката пролята кръв и усилията да се потули скандалът, и във Вашингтон ми се носеше славата на компетентен политически посредник. Радвах се, че съм загърбил опасните груби похвати, които бях научил на предишната си работа. Можех да си позволя да избирам клиенти, поне засега, и да приемам само дела, които ми позволяват да спя спокойно нощем и пак да се завивам презглава. Нямах парите, с които бях свикнал, но ми стигаха. Няма по-добра сделка от тази с дявола. И ако наистина вярвах в каузата, от време на време можех да правя по някой номер, който бях научил от стария си наставник, само леко докосване, малко влияние или може би разсеяно да пропусна да поправя убеждение, че знам нечии тайни.
Бабата на Ани — с нейния изискан акцент и стиснати устни — се беше намесила и я побъркваше по време на подготовката за сватбата. Това беше шансът на фамилията Кларк да покажат класата и богатството си пред по-широкия свят. Идеалният ден. Идеалната дъщеря. Идеалният живот. И ако сватбата и необходимостта да стана порядъчен, уважаван човек без тъмни петна върху името започваха да ми се отразяват, Ани не беше виновна за това.
Понякога нощем гледах светлите червени цифри на будилника и се вслушвах в мрака, когато не можех да заспя. Накрая ставах от леглото, като внимавах да не събудя Ани, и оставях топлината на тялото, което обичах толкова много. Слизах на верандата или стоях на двора и гледах звездите, без да обръщам внимание на студения пролетен въздух. Страхувах се, че някъде там има нещо основно като гравитацията, което ме привлича да напусна спокойния си дом и да изляза в нощта.