Лорънс се изсмя.
— Той говори много убедително. Хайде, Ани, влез вътре, преди този човек да те нарани.
Във всяка стая в къщата имаше телевизор, постоянно настроен на „Блумбърг Нюз“. Дори когато разговаряше с някого, вниманието на Кларк беше насочено към пазарите.
Часът беше два и петнайсет.
Той погледна към телевизора в главното фоайе. Звукът беше усилен, както би могло да се очаква, когато имаш неколкостотин милиона, зависещи от заглавията на деня.
— Научаваме, че изявлението на Федералния комитет за операции на открития пазар ще закъснее с няколко минути — каза говорителят. — Не си спомням това да се е случвало досега. Да чуем Джонатан Маурър от Вашингтон.
Лорънс отново се обърна към нас и кимна на пазачите. Те извадиха оръжията си и пристъпиха към мен.
Измъкнах пистолета си.
— И мен ли ще застреляш, Майк? — попита той и възмутено поклати глава. — Това е човекът, за когото щеше да се омъжваш, Ани. Огледай го добре.
Тя ме погледна. Виждала ме беше да убивам човек. Спомнях си го като кошмар, пространство без въздух, пробив в реалния ни живот. И сега отново бях насочил пистолет, този път срещу баща й, на стълбите на фамилния й дом.
Видях отражението си в стъклото на вратата, измъченото си лице и изцапаните си с кръв зъби. Кларк печелеше битката. Изглеждах като убиеца, от когото Ани се страхуваше.
— Влез вътре, мила — повтори той и протегна ръка към нея.
Нямаше да се отърве от мен пред Ани, но ако тя влезеше вътре и ме оставеше сам с пазачите му, песента ми беше изпята. Те щяха да ме хванат и да ме дадат на Линч. Блум щеше да извърти историята, докато останеха само лъжи: че аз съм убил Сакс и че не съм нищо повече от престъпник.
Ани пристъпи към мен, а после спря и се поколеба, поглеждайки ту баща си, ту мен.
Веднъж я бях попитал дали все още ще ме обича, ако това означава да загуби всичко. „Разбира се“ — бе отговорила тя.
Нещата се промениха. Ани се приближи до баща си.
И после заговори. Не търсеше закрила, а отговори.
— С кого се караше по телефона, татко?
— Какво?
— Миналата седмица в кабинета си. Крещеше на някого. Никога не си бил толкова уплашен. Кой беше?
— Не си спомням, Ани. Няма време. Моля те, любов моя, влез вътре.
— Разкажи ми за Барнсбъри — настоя тя.
— Какво?
— Кажи ми как създаде фонд за един милиард долара толкова бързо, когато пазарите се бяха свили.
— Моля те, Ани.
Мълчах и оставих Ани да разсъждава. Сигурно бях посял семето на съмнението с обвиненията си и бях засилил подозренията й.
— Кажи ми защо се наложи да напуснем Лондон толкова бързо, когато бях малка — продължи тя.
Не беше необходимо да я убеждавам за нищо и вероятно нямаше да успея дори ако се бях опитал. Тя беше взела решение сама и очевидно бе проучила някои неща.
— Мама каза, че ще ми обясни някой ден, но така и нямаше тази възможност. Затова, моля те, кажи ми истината.
— Ани, кълна се пред теб, той лъже — отговори Кларк. — Погледни го, за Бога!
Пазачите се двоумяха. Нямаше да ме убият пред очите на Ани. Съмненията й бяха единственото нещо, което ме пазеше жив.
— Майк — каза тя, — хвърли пистолета.
— Точно така, скъпа — рече Кларк.
Дръпнах пръста си от спусъка и подадох пистолета. Баща й се ухили. Победата беше близо.
— Няма да го оставя — заяви Ани на Кларк.
— Моля те, Ани, послушай ме! — каза той, но в същия миг съобщиха новината по телевизията.
51.
— Федералният комитет за операции на открития пазар обяви решението си. Въпреки нарастващото несъгласие в Управителния съвет Федералният резерв отново предприема мерки за стимулиране на икономиката…
Лорънс се приближи до телевизора.
— Не може да е така — каза той.
Ани се стъписа, като го видя, че изостави дъщеря си и въоръжен конфликт, за да провери акциите си.
Кларк смени канала на „Фокс Бизнес“.
— Днес на определено изпълнено с разногласия съвещания Комитетът реши да продължи досегашната политика…
— Комитетът реши притокът на пари да продължи — съобщиха и по Си Ен Би Си. — Скоро няма да врътнат кранчето.
— Разбрали са погрешно — заяви Лорънс.
Ани ме погледна.
— Казах ти, Ани — рекох.
Кларк изведнъж прозря реалността. Аз го бях победил.
— Ще те убия, да ти го начукам! — изрева той, връщайки се през фоайето. — Какво си направил?
В далечината видях черни джипове „Шевролет Събърбан“, които фучаха по пътя към къщата.
— Какво не е наред? — попитах. — Лош съвет?
— Какво става, Майк? — попита Ани.