Усмихнах се на Ани.
— Поставих ги точно там, където ги исках — казах.
— Ще говоря с баща си — отвърна тя. — Той ще се вразуми.
Тръгна с мен по алеята за коли. Други агенти разпитваха Кларк, който стоеше до един от джиповете им. Погледите ни се срещнаха и той кимна.
Блъснаха ме на задната седалка на друг черен мерцедес.
— Обичам те, Ани — рекох. — Не се тревожи за мен.
— И аз те обичам — отговори тя.
Потеглихме по дългата алея. През стъклото видях Блум и Линч. Тя беше скръстила ръце на гърдите си и разговаряше с някакъв капитан, сякаш също беше ченге. А Линч, служителят на ФБР, беше в стихията си, докато се беше облегнал на джипа.
Докато минавах, Блум се обърна, погледна ме и допря показалец до устните си.
53.
Заведоха ме в централата на Тайните служби в центъра на Вашингтон, красива сграда от стъкло, тухли с цвят на пясък и мащабни линии, една от множеството, докато разчистваха района около Маунт Върнън Скуеър. Минувачите я мислеха за богаташка сграда с офиси или апартаменти. Нямаше табела.
Познавах десетки адвокати, но когато се стигна до сложна криминална защита, нямах идея. Познавах няколко обществени защитници от доброволната работа, която вършех. Те обикновено са състрадателни хора. Но не се движех с никого от адвокатите по криминално право с големите пари и тежката артилерия. Те са непримирими, след като много пъти са помагали на виновни хора да откупят свободата си и са точно такива, от каквито се нуждаех сега.
Агентите ми предоставиха правото на едно телефонно обаждане и аз оставих съобщение на един мой приятел от Харвард, който работеше в „Стептоу и Джонсън“.
Един специален агент ме заведе в зала за конференции. Беше много по-хубава от тази на ФБР. Започвах да ставам познавач на стаите за разпити. В ъгъла седеше друг агент и мълчеше.
Водещият агент отключи белезниците ми, отвори папка на масата и седна. Разтрих китките си.
— Седнете — каза той и посочи стола срещу него.
Направих го и придърпах стола до масата.
Агентът ми прочете правата. Потвърдих, че ги знам.
— Адвокат ли сте? — попита той.
— Да.
— Тогава знаете, че ви предстои да прекарате дълго време тук. Откровено казано, не мога да повярвам, че ни се обадихте.
— Време беше някой да каже истината.
— Желаете ли нещо? Кафе? Храна?
— Малко съм гладен.
— Китайска?
Те наистина правеха всичко като по учебник. Едва не се разсмях. Може би дори щяха да ми сервират кафе в китайски порцелан.
— Пилешко „ло мейн“ би било страхотно — отвърнах.
— Започнете отначало — каза той, което беше умно. Никакъв натиск, нито дори въпроса дали изобщо ще говоря, само мълчание и съчувствено изслушване. Замислих се за Ню Йорк и за безумното си желание да тръгна по уличката към играта „Познай картата“. Замислих се за първата вечер в дома на Джак и за онзи вцепеняващ момент, в който осъзнах или си помислих, че осъзнах, че той е в сериозна беда.
Откъде да започна?
Агентът чакаше.
— Ами… — Погледнах към отсрещния ъгъл и се облегнах назад като човек, който започва да разказва любима история. — Наистина очаквам с нетърпение пилешкото.
Агентът въздъхна притеснено.
— Знаете, че деветдесет и седем от съдебните дела завършват с обжалване, Майкъл. Съдебните заседатели и съдиите нямат значение. Съдбата ти е в твоите ръце, затова улесни нещата за себе си. Брат ти пропя. Кларк пропя. Всички те посочиха като главния организатор.
На представителите на закона е разрешено, дори ги насърчават, да лъжат по време на разпит. Не се хванах на въдицата. Той затвори папката, заобиколи масата и се извиси застрашително над мен. Преди да заговори отново, вратата се отвори. Беше надзорник и изглеждаше ядосан.
— Адвокатът на господин Форд е тук — каза той.
Някакъв мъж го блъсна настрана и влезе. Познах го едва след минута. Беше Себастиан, асистентът на Блум.
Той се наведе над мен и прошепна в ухото ми:
— Каза ли нещо?
— Още не — отвърнах. — Но ще го направя. Какво имаш за мен?
— Тя е в управителния съвет.
— Големият шеф?
Себастиан кимна.
— Имаме сделка — казах.
— Тогава да тръгваме.
Водещият агент се изпречи пред него.
— Този човек е арестуван за десетина углавни престъпления. Няма да си тръгне оттук, докато не е обвинен и призован в съда.
— Обадете се на шефа си — рече Себастиан.
Агентът погледна надзорника.
— Не ми казвай, че е истина.
Надзорникът кимна.
Себастиан ме придружи навън. На рецепцията ми връчиха личните вещи.