Взех си риба и пържени картофи от едно ирландско заведение и тръгнах към реката. Вървях по брега и ядях. Слънцето залязваше, когато минах през паркинг, където историческите сгради отстъпваха пред неприветливи гаражи и лодки, повдигнати на блокчета.
Вероятно се дължеше на параноята и умората през последните дни, но имах чувството, че някой ме наблюдава. Минах покрай барака за ремонт на лодки, скрих се зад ъгъла и зачаках. Надникнах. Нямаше никого.
Но когато тръгнах отново, се блъснах в някакъв мъж. Бутнах го назад, готов да се бия.
— Майк, аз съм — каза той. Брат ми. Дали си мислеше, че това ще намали желанието ми да го цапардосам? Пристъпих към него и вдигнах юмруци. Джак отскочи назад и стъпи върху обяда ми, който бях пуснал на земята.
— Какво искаш? — попитах.
— Исках само да се уверя, че си добре.
— Добре съм. Но какво искаш!
— Защо мислиш, че искам нещо?
— Защото всяка дума, която изричаш, е пресметнат ход, предназначен да съсипе живота ми.
— Предполагам, че трябва да започна, като ти благодаря, че не ме застреля на моста.
Джак се правеше на безгрижен, все едно не беше станало нищо.
— Не ми благодари — рекох. — Не те улучих.
Той погледна към водната шир.
— Какво ще правим?
— Ние?
— Съжалявам, Майк — каза Джак и после направи изпълнена с печал пауза. — Много съжалявам, мамка му. Ти нямаше да пострадаш. Така ми казаха. Блум искаше само да те включи. Опитах се да спра нещата, като видях какво става, и да те предупредя, но те вече ме държаха. Щяха да ме убият, Майк. Знам, че не можеш да ми простиш, но…
Той продължи да се извинява и да се моли, вживявайки се в ролята си. Устните му трепереха. Гласът му също. Лицето му се кривеше от отчаяние.
Това беше стратегически ход, който бях научил от него и използвал един-два пъти с огромен успех. Когато си загазил, реагираш толкова прекалено разкаяно, че човекът, пред когото си сгрешил, иска само неудобното положение да свърши и да се увери, че няма да се гръмнеш. В края на изпълнението жертвата ти казва да не бъдеш толкова строг към себе си и те потупва по гърба, забравила за прегрешението.
— Престани! — срязах го.
— Можем да избягаме, Майк. Да се махнем оттук и да си дадем време да помислим.
— Няма да бягам, Джак. Не искам да те виждам повече.
— Защо? Осигуриха ли ти прикритие за удара?
— Всичко ще бъде наред.
— Ще можеш ли да уредиш и мен?
— Сериозно ли говориш?
— Да — кимна брат ми.
— Невероятен си. Няма да те издам на полицията. Би трябвало, но няма да го направя. И няма да застана на огневата линия заради теб. Приключих с оправянето на грешките ти.
— Но Блум изглади всичко, нали?
— Така мисля, но не знам къде попадаш ти в уравнението.
— Хубаво. — Той се опита да си придаде нехаен вид за момент. Знаех, че крои нещо.
— По дяволите, Джак. Кажи какво си наумил.
— Добре. Ти винаги си постигал компромиси, нали?
Изпъшках.
— И винаги залагаш на сигурно — продължи той.
Вгледах се в изражението му.
— Избягал си с фалшивата директива? — попитах.
— Да. Разбира се. Колко пъти получаваш нещо сигурно?
— Тогава какво искаш, по дяволите?
— Ами… нещата не минаха много добре, както можеш да предположиш. И като имам предвид, че вината не е точно твоя, но… Все едно. Помислих си, че може да ми помогнеш да оправя нещата.
— Кои неща?
— Ами, взех малко назаем. На сигурно. А тези хора са сериозни, Майк. Знам, че искам много, но…
Поклатих глава. Бях на границата между справедливия гняв и възхищението от дързостта на този човек.
— Не ми искаш пари. Кажи ми, че не ми искаш пари.
— Не е задължително, но има…
— Престани.
— Но тези хора наистина са сериозни, Майк.
Тръгнах по кея. Половината дъски бяха изгнили. В края поскърцваше трийсетгодишна моторна лодка.
— Къде отиваш? — попита Джак.
Подпрях се с ръка на планшира и скочих в лодката.
— Съжалявам, Майк. Какво друго мога да кажа?
Извадих дъска вдясно от щурвала.
Джак се качи в лодката.
— Животът ти, Джак. Провалил си го. Започни наново.
— Разбирам, Майк. От мен зависи. Ще се оправя. Но не знам дали ще мога… — Гласът му потрепери, но той го овладя. — Може да ме хванат за удара в Банката. И онези, на които дължа парите. Нуждая се от помощ.
- Всичко, което ти дължа като брат, е изплатено напълно, при това многократно. Мога да ти дам само преднина. Ето ти ключа — отговорих и посочих контролните уреди до щурвала. — Запалваш двигателя, подаваш тяга и потегляш. Завий надясно към канала. Движи се вляво от зелените шамандури. В Норфък може да поемеш по канала покрай Атлантическия океан. Ще те отведе чак до Кий Уест, без да навлизаш в сини води, и оттам всичко зависи от теб. Не ми пука. Но цялата история може да не е благоприятна за теб, затова предлагам повече да не стъпваш в Съединените щати.