56.
Всичко това щеше да стане по-късно. В онзи първи ден на свобода след удара и след разговора с Джак на кея в Александрия изпитвах единствено облекчение. Бях свършил работа, която отначало мислех за невъзможна. Бях оцелял, бях избегнал удара, който ми гласяха, и бях обърнал капана срещу Линч, Блум и Кларк. И се гордеех повече, отколкото исках да призная, че бях влязъл в пряк сблъсък с Джак и го бях надхитрил. Семейството ми беше в безопасност. Аз бях на свобода. Исках само да се върна към приятното, скучно работно ежедневие, да обсъждам тънкостите на счетоводството с моя съсед счетоводителя, да влача чувалите с боклук до контейнерите на тротоара и да прегръщам Ани на дивана, когато тя заспи, гледайки филм.
Но след като отпратих Джак, трябваше да свърша още нещо.
Карах бързо и стигнах там в десет часа вечерта. Обиколих покрай оградата до страничната порта близо до потока.
Резето не ми създаде проблеми. Бръкнах през решетките и го отключих отвътре. Собственикът вероятно не се тревожеше много, че вътре може да влязат хора, защото мястото беше смъртоносно за неканени гости.
Проправих си път през гората около имота и ги зачаках да връхлетят към мен. Те не издаваха звук. Трябваше да се надявам да видя блестящите им очи, преди да впият зъби в гърлото ми.
Този път обаче знаех една тайна. Минах покрай пристройките. Територията ми беше позната. Бях в откритите ливади, близо до басейните и тенискортовете. Не бях оглеждал умишлено имението, но старите навици умират трудно, затова в паметта си имах готова карта на охранителните светлини и детекторите за движение. Минах по заобиколен маршрут покрай клопките.
Първо чух задъханото дишане на кучетата и после — бързото топуркане на краката им по земята. Петдесет килограма гладки мускули и зъби се насочиха към мен. Очите им блестяха като монети в нощта.
— Седни! — заповядах.
Те седнаха веднага и ме зачакаха да се приближа, а после облизаха пръстите ми като домашни кучета. Продължих да вървя и те тръгнаха до мен в мълчалива глутница, докато се приближавах към къщата. В края на краищата денят, който бях прекарал с дресьора Юрген, не беше пълна загуба на време.
В огромната къща светеха само няколко прозореца. Видях, че вътре се движат хора, но не търсех тях. Сградата беше като крепост, пълна с аларми и обезопасена с ключалки „Медеко“ навсякъде. Нямах инструменти, но това нямаше значение. Бях вътрешен човек.
Заобиколих отзад и хвърлих няколко камъчета по един прозорец високо горе.
Лампата светна. Появи се тъмен силует.
— Ани — подвикнах.
Прозорецът беше затворен. Тя не ме чу. Намерих вътрешен ъгъл близо до СПА стаята. Стъпих на перваза на прозореца, хванах се за фенера и се изтеглих на покрива на първия етаж. Покатерих се по тухлите и капандурите и оттам беше лесно да се прехвърля на прозореца на Ани.
Почуках три пъти на стъклото.
— Аз съм, Майк.
Прозорецът се отвори. И моята невеста се показа, вдигнала бухалка за крикет над рамото си, готова да удари.
— Аз съм, мила. Извинявай, че те изненадах.
Тя подпря бухалката на шкафа, протегна ръце и ме прегърна, а после ме пусна и притисна лице до моето.
Хванах ръката й и я заведох на покрива. Седнахме един до друг. Ани се облегна на мен и преплете пръсти с моите.
— Знаеш, че имаме входна врата, нали?
— Баба ти не ми позволяваше да говоря с теб по телефона.
— Идва ми да я удуша.
— Има достатъчно такива случаи. Не исках да се разправям с нея в момента и затова заобиколих отзад. — Въоръжените пазачи, трезорите със злато и психопатите убийци не бяха проблем, но не можех да се изправя пред Ванеса.
— Вероятно идеята ти е добра. След всичките ти изпълнения и по-рано ти си персона нон грата тук. И аз не съм в по-добро положение. Баба не повярва за татко. Наложи се да й обясня някои неща.
— Как ги прие?
— С шок и хитро оттегляне. Вероятно замисля отмъщение.
— Баща ти добре ли е?
— Искаш ли да е добре?
— Е, не желая да го убият.
— Сключва сделка.
Кимнах.
— Това е хубаво. Ще има много компромиси, но може да направим добро от всичко това и да изправим пред правосъдието клиентите на баща ти.
Умълчахме се и се вгледахме в съзвездията над тъмните очертания на Блу Ридж. Все се чудех колко много звезди можеш да видиш там.
— Ани, извинявай за всичко, което те накарах да преживееш. Мислех, че мога да събера всички заедно. Смятах, че ако работя усилено, някак ще оправя всичко — миналото, семействата ни, Джак. Но ти беше права. За всичко. Мисля, че ще трябва да свикна с това.