Видях, че озадачеността му се превърна в подозрителност, и Сакс надникна през прозореца.
След това се отправи към тойотата и потегли. Скочих в колата си и го последвах, надявайки се да разбера поне къде е отседнал, за да измисля начин да говоря с него.
Следвах го от разстояние, но това едва ли имаше значение. Сакс беше в някакъв свой свят. В огледалата на автомобила му видях, че той си говори сам, когато спре на червен светофар. От югоизток Сакс подкара по Националната алея, а после пресече към Паметника на военноморските сили и паркира в зоната за автобуси.
Потегли по Пенсилвания Авеню и после се насочи към Индиана. Изведнъж ме осени прозрение. Сакс се беше насочил към така наречения „Федерален триъгълник“, най-омразното ми място във Вашингтон.
Районът е замък на кошмарите за хора с престъпни наклонности. Над улицата се беше извисила застрашително сградата на ФБР, брутална бетонна крепост, а от другата беше Министерството на правосъдието, където преди известно време имах удоволствието за малко да изгоря. Отпред са централата на полицията и Върховният и Окръжният съд на окръг Колумбия. Вършил съм много доброволна работа тук без заплащане, затова човек би си помислил, че съм свикнал с това място, което обаче винаги ме изнервяше.
Съдът беше там, когато бях дванайсетгодишен и седмици наред седях на твърди пластмасови столове и чаках, докато преди процеса баща ми обикаляше по срещи с прокурори и ищци, които се усмихваха неискрено, докато бързо преминаваха покрай мен и брат ми. Там трябваше да седя, облечен с дрехите си за църква, и да гледам как председателят на съдебните заседатели обявява баща ми за виновен. Там чух съдията да го осъжда на двайсет и четири години затвор и гледах как съдебният пристав го изтръгва от обятията на майка ми. През по-голямата част от живота ми татко не беше с нас.
И натам се беше отправил Сакс. Идеално място да свърша първата си работа за моите нови престъпни съюзници.
Тротоарите и широките стълби на съдилищата бяха пълни с ченгета. Преброих четирима униформени военни полицаи, докато вървях, и кой знае колко още цивилни.
Сакс спря пред грозна сграда от седемдесетте години от бетон и черно стъкло — Федералният съд. Застана отпред и се загледа във входа, бръкнал с едната си ръка дълбоко в джоба си, а с другата чоплеше нещо на врата си. Бях на двайсетина крачки от него.
В същия миг телефонът ми иззвъня.
Сакс се обърна, когато натиснах бутона да го спра, и се престорих, че минавам случайно.
Беше номерът на Ани. Погледнах колко е часът. По дяволите. Ако не свършех бързо работата, щях да закъснея.
Сакс продължаваше да гледа втренчено сградата. Имаше такъв вид, сякаш щеше да се разплаче. Накрая си пое дълбоко дъх и се върна по пътя, по който беше дошъл. Мина покрай някакъв спортен бар, замисли се за миг и после се шмугна в мрака. Застанах на тротоара така, че да го виждам през вратата.
Телефонът ми отново иззвъня. Изтръпнах и погледнах екрана, очаквайки Ани, но беше Джак.
— Какво става?
— Къде си?
— На „Федералния триъгълник“. Намерих Сакс.
— Какво прави?
— Изпаднал е в депресия, сякаш днес е последният ден на лятната ваканция.
— Какво мислиш, че се готви да направи?
— Не знам… — Отново погледнах към сградата, към която Сакс се беше приближил и после се беше отдалечил. Не можах да повярвам как не се сетих по-рано. Това беше Федералният съд, където се помещаваше Главната прокуратура на окръга. — Главният прокурор.
— Мамка му — изруга Джак.
— Линч каза, че ще го остави на мира, освен ако не направи нещо необмислено.
— Доносничеството е доста необмислено, като се има предвид какво знаем за Линч. Не му позволявай да влезе там. Ще го убият. Току-що си уредих среща. Не съм далеч. Ще дойда.
Казах си, че върша добро дело. Може би Линч наблюдаваше мен и Сакс в момента. Ако видеше вътрешния си човек да влиза в Главната прокуратура, можеше да направи всичко. Имаше и друга причина, поради която трябваше да му попреча — ако Сакс проговореше, щях да загубя единствения ми лесен начин да се измъкна от бъркотията.
Сакс не си поръча нищо на бара. След пет минути се отказа и излезе на тротоара пред фонтаните на Паметника на военноморските сили. Погледна към съдилищата и после пак към колата си.
„Тръгвай си“ — опитах се да му внуша.
Той извади мобилния си телефон. Приближих се още.
Разговорът беше кратък, но успях да чуя края: „Влизам. На отсрещната страна на площада съм. Добре.“
Сакс се отправи към Съдебната палата.
Телефонът ми избръмча. Съобщение от Ани. „Къде си?“