И така, в края на съвещанието комитетът във Вашингтон издава директива на Търговското бюро на Банката на Федералния резерв в Ню Йорк. Бюрото е газта и спирачката на Резерва за цялата икономика. Търговците купуват, продават, манипулират и насочват пазара според заповедите на Вашингтон. Известно на Уолстрийт само като Бюрото, то има търговски баланс за три билиона долара, поддържа стойността на валутата на САЩ и търгува ценни книжа за милиарди долари всеки ден.
Погледнах снимка от последното съвещание. И там, на стол до задната стена, полускрит зад колона, седеше Джонатан Сакс. Имаше вид на най-младшия член на състава.
Директивата беше нещо като наръчник за американската икономика. Комитетът наводняваше Съединените щати с лесно спечелени пари, надявайки се да поощри и стартира икономически растеж. В един момент обаче това свършваше. И ако знаеш, кога ще спре музиката, може да спечелиш милиарди.
Линч не искаше тайно надничане в доклада за печалбата на някоя банка, а съкровищата на Федералния резерв, и искаше аз да ги открадна.
Не можех да избягам. Знаех какво трябва да направя.
15.
Стоях в гората на парк „Форт Тотен“ и задникът ми замръзваше от студ. Земята беше осеяна с празни кутии от бира и опаковки от презервативи. По периферията минаваше висока три метра пътека, издигната над земята, с широк ров около нея. Стоях отгоре.
Човек можеше да ги намери, ако се разходи из Вашингтон — старите укрепления, изкопи и насипи, останали от Гражданската война, някога въоръжени с оръдия, за да отблъскват силите на Конфедерацията. Те са изоставени и занемарени, скрити в дъното на градски паркове, обрасли с трънливи бурени и посещавани предимно от надървени тийнейджъри и бездомници.
Джак ми се беше обадил. Трябваше да прибера джипа си от местопрестъплението. Сутринта бях ходил с него до дома на Сакс и досието му и лаптопът ми бяха вътре. И двете щяха да ме свържат с убийството. С Джак се бяхме разбрали да се срещнем тук, след като той вземе джипа ми.
Докато стъпвах по загниващите листа, чух стъпки по пътеката — на повече от един човек.
Те идваха, обградили Джак от двете страни.
— Майк — каза брат ми.
— Не опитвай нищо — извика някой. Познах гласа на Линч.
— Какво става тук, по дяволите?
— Всичко е наред, Майк — отговори Джак. — Той е с мен. Дошъл е да помогне. Отидох да взема джипа ти, но полицията беше направила кордон. Едва не ме заловиха. Те ми помогнаха да ти върна колата.
— Ще се приближим — каза Линч. — Искаме само да поговорим. Съгласен ли си?
Искаше ми се да си бях взел пистолета от сейфа у дома. Трябваше да се защитавам само с ножа за пържоли. Извадих го и стиснах дървената дръжка.
— Елате — казах.
Джак и Линч си проправиха път между дърветата и се насочиха към укреплението. Над пресъхналия ров имаше само един път — мостче от пръст. В здрача се опитах да разпозная човека вляво от мен. Предположих, че в гората има и други, които ме държат на прицел.
— Той ми помогна, Майк — добави Джак. Те застанаха на десетина метра от мен. — Ченгетата наблюдаваха района. Нямаше да успея да взема джипа ти без тях. Той иска само да поговорите.
Внимателно плъзнах ножа в задния си джоб, с дръжката навън, за да го извадя, ако се наложи. Линч пристъпи по-близо.
— Какво стана със Сакс? — попитах.
— Умря преди половин час — отвърна Линч. — Съжалявам. Никой не обича кръвопролитията. Но положението беше сложно.
— Не. Той щеше да пропее и ти го уби.
— Сакс щеше да завлече и теб със себе си, Майк. Не го забравяй.
Той се качи на мостчето и ми подаде плик.
Взех го. Вътре имаше записващ диск и разпечатка от няколко страници. Прелистих ги — снимки на мен със Сакс точно преди да го убият.
— Твои снимки на местопрестъплението. Единствените копия. Унищожихме оригиналите.
Фотографиите можеха да сложат край на живота ми. Все едно държах граната.
Линч ми предложи запалка. Пъхнах разпечатките в плика и запалих края. Синьо-червени пламъци обхванаха хартията. Пуснах я и я оставих да изгори на земята. Пластмасовият диск почерня и се набръчка в пепелта.
— Това предложение за мир ли е? — попитах.
— Само се опитвам да ти помогна — отвърна той, взе запалката, извади цигара от пакет „Уинстън“ и я запали.
— Не е необходимо да ме държиш за ръката — рекох. — Разбирам какво става.
Най-много от всичко се страхувах, че предразсъдъците към мен ще бъдат потвърдени. Линч разполагаше с всеки коз, за да ме направи беглец, жесток убиец, и да превърне в истина притесненията на Ани и слуховете в семейството й.