— Ще подменя цифрите. Лъжлив стар негоднико, обичам те!
— Дори не си го помисляй, Майк.
Бях в капан. Линч ми беше предоставил избора или да загубя всичко, или да предприема самоубийствена мисия. Дори ако някак съумеех да изпълня задачата, те вероятно щяха да прехвърлят вината на мен или направо да ме убият. Сега обаче съзрях избор. Трябваше да вляза в Банката на Федералния резерв в Ню Йорк, да открадна най-добре защитената в света икономическа информация и да надхитря Линч в собствената му игра.
— Сериозно — каза баща ми. — Ако не знаеш за кого работиш, вече си загубил.
— Ще разбера — отвърнах и прокарах пръсти през косата си. — Господи, как това нещо винаги ни намира?
Той взе от склада на Картрайт инструмент, който приличаше на малко длето — старинен класически шихел, използван за изработване на печатни плаки и фалшиви пари и облигации.
— Не мисли, че можеш да се преструваш, че си в играта. Прави се, че действаш и открий лесен начин да се измъкнеш — посъветва ме татко. — Намира ни, защото го обичаме, Майк. Именно това ме плаши. В кръвта ти е.
19.
Качих се в джипа си и извадих телефона да се обадя на Линч. Нямах много време до крайния срок. Той щеше да отиде в дома ми всеки момент. Трябваше да го поддържам доволен, за да не замесва името ми в убийството на Сакс.
Взех телефона с предплатена карта, но не можех да пренебрегна официалния си мобилен телефон до него. Екранчето проблясваше и имаше десетина известия. Преди да ги разгледам, телефонът започна да звъни.
Беше Ани.
— Здравей, скъпи — каза тя. — Току-що се обади фотографът. Отиваш ли? Не си забравил, нали?
— Не. Попаднах в задръстване.
Съвсем бях забравил за депозита и това означаваше, че трябва да се придвижа през двайсет и шест километра натоварен трафик. Докато карах по околовръстното шосе, телефонът ми светна със съобщения от клиент, който покриваше голяма част от режийните ми разноски.
Той беше в града и предлагаше във все по-настойчива поредица от съобщения и имейли да се срещнем в заведение за коктейли близо до Маунт Върнън Скуеър.
Вече го бях отсвирил веднъж и не можех да си позволя да го ядосам. Човекът и без това беше избухлив.
Оставих чека на фотографите и по пътя към центъра позвъних на Линч, но никой не отговори.
Клиентът ми Марк беше на горния етаж и ме чакаше. Беше издокаран в делови костюм, нарушавайки първото правило на „новия стил“ във Вашингтон. Не можеш да си позволиш някое от новите модни заведения — изкусните коктейли, старинните мебели и органичната храна, ако не си напълно обвързан с корпоративния свят, но преди да излезеш, трябва поне да облечеш нещо по-гъзарско.
Седнах. Марк не беше редовен клиент и скоро беше принуден да изслуша дългата реч на бармана за историята на пунша.
Марк беше забогатял от някаква интернет фирма и разделяше времето си между Лос Гатос и Ню Йорк. Беше му доскучало да инвестира в технологии и с парите си се опитваше да си пробие път в политиката. Насочвах го къде може да направи най-голямо добро — да стигне до корените на корупцията и да проследи произхода на парите, които карат политиците да се тревожат повече за следващия си чек от кампанията за набиране на средства, отколкото за потребностите на избирателите им. Той поддържаше част от работата с парите с неясен произход, но за него в това нямаше достатъчно светски блясък. Все отлагаше. Искаше лесни печалби, големи заглавия във вестниците и скалпове.
Марк не можеше да разбере защо каузите, които той и приятелите му одобряваха, не се приемаха от обществеността. Нямаха ли вяра избирателите? Или републиканците им промиваха мозъците? Не му беше хрумвало, че той не поддържа контакт с тях, нито че хората може да не са съгласни с него, при това с право. Новата му идея беше да дава интервюта на медиите, в които заявяваше, че не може да повярва, че никой не го е поканил да се кандидатира за Конгреса или да го направи посланик.
— Номерът е убедиш хората да гласуват за интересите си — рече той.
Мислех да му кажа, че този подход не е подействал много добре на Робеспиер, но се въздържах. Предплатеният ми телефон завибрира в джоба ми.
Погледнах екранчето. Имаше съобщение от Линч: „Времето изтече. Какво имаш за мен?“
— Би ли ме извинил за момент? — обърнах се към Марк. Това изобщо не му хареса, но аз се отдалечих, преди той да изрази недоволството си, и се обадих на Линч, застанал близо до входа.