— Забрави ли за крайния срок? — попита Линч.
— Скъсвам си задника от работа. Имам нещо за теб. Може ли да се срещнем по-късно?
— До дома ти съм. Трябва да обърнеш внимание на страничния си двор. Хората ще разберат, че си затънал до шията в мръсотии.
— В списъка ми е — отговорих. — Не съм вкъщи.
— Жалко. Ани се върна от тичането. Изглежда самотна.
— Да не си посмял. Идвам.
Марк беше вбесен, когато се върнах на мястото си. Барът беше малък и доста хора ме гледаха мръсно. Все едно бях говорил по телефона, докато чакам на опашка за причастие.
— Трябва да тръгвам — казах му.
— Изпили сме само по едно.
— Възникна нещо спешно. Съжалявам.
— Напоследък изглеждаш разсеян, Майкъл. Не знам дали получавам сто процента внимание от теб.
— Може ли да поговорим по-късно?
— Не. Мисля, че не ми отдаваш необходимото уважение. Може би ще се наложи да преоценя взаимоотношенията ни.
Боже, той никога не отговаряше пряко на въпросите.
— Уволняваш ли ме?
— Ако си тръгнеш сега, опасявам се, че може да се стигне до това.
Изпитах облекчение, а не гняв, че приключвам с този човек.
— Тръгвам — заявих и оставих двайсетачка на бара. — Благодаря за работата.
20.
Препуснах към дома си и заварих Линч в колата му, паркирана на ъгъла на улицата. Седеше вътре и четеше вестник. До него на предната седалка беше мъжът с очилата. Почуках на стъклото и Линч го смъкна.
— Коя зодия си? — попита той.
— Какво?
— Кажи.
— Козирог.
— „Днес новолунието може да отбележи началото на голямо приключение. Мнозина ще пътуват до вълнуващи места и това ще промени живота им.“ Звучи благоприятно. Качвай се.
— Къде отиваме?
— Намерих ти бейзболна топка.
Качих се в колата. Прекосихме реката и се отправихме на юг. Линч започна да ме разпитва. Обясних му, че първо ще огледам Търговското бюро с камера, и му разказах всичко, което бях научил за процедурите за изпращането на директивата от Вашингтон до Ню Йорк в деня, когато Федералният комитет за операции на открития пазар обявява лихвения процент.
Линч не каза нищо, само кимаше, докато преценяваше действията ми. Минахме покрай военновъздушната база „Боулинг“ и се насочихме към необитаем район на югоизток. Той спря в голям двор с чакълена настилка и пясък, заобиколен от тресавище. Няколко търговски риболовни лодки ръждясваха на подпори или лежаха, обърнати настрана.
— Ела с мен — каза Линч и слезе от колата.
— Няма да взема спортен сувенир в атмосферата на това място — отвърнах.
— Всичко по реда си — каза той и ме поведе към двуетажна сграда с тераса за наблюдение на покрива, някакъв изоставен офис. Партньорът му остана в колата да ни пази.
Линч спря пред предната врата, извади пистолета си, освободи предпазителя и посочи вратата.
— Федералният резерв използва същата ключалка — каза и погледна часовника си. — Имаш четири минути.
Приклекнах и огледах ключалката. Беше „Медеко“. Носех шперцовете на Картрайт, но тази ключалка, макар и с по-стар дизайн, беше една от най-трудните за отваряне.
За да я отключа, трябваше да повдигна шестте свръхсигурни щифта, снабдени със зъбци и фалшиви щифтове, за да откажат крадците и да коригират височината. Това беше лесната част. Ключалките „Медеко“ са трудни, защото след като повдигнеш щифтовете до правилната височина, трябва да ги завъртиш около вертикална ос до правилната посока. Щифтовете имаха нарези отстрани и когато се подредяха, позволяваха на месингово парче, наречено страничен панел, да се отдръпне и цилиндърът да се завърти свободно.
— Невъзможно е — заявих и се обърнах. — Трябва ми…
Линч я вдигна — тънка тел, огъната под деветдесет градуса в края. Теоретично жичката щеше да ми позволи да завъртя щифтовете.
— Значи това е проверка? — попитах.
— Не можем да изпратим аматьор.
— В никакъв случай не го правете. Аз съм аматьор. И не искам работата. Не ми давате много стимули.
— Така или иначе си наш. Направи всичко възможно. Ако не издържиш проверката, ставаш заменяем.
— В най-добрия случай ще ми трябват десетина минути…
Линч вдигна пистолета. Пламъкът от дулото ме заслепи. Изстрелът беше оглушителен. Ушите ми запищяха. Препъвайки се, отстъпих встрани. Върху бетонните стени на сградата се посипа чакъл. Линч спусна пистолета и каза:
— Три минути и трийсет секунди. Не ми губи времето.
— Разбиване?
— Не. Без щети. Без следи.
Шперцовете бяха най-добрият модел „Съдърн Ординанс“ с удобни пластмасови дръжки. Мразех скъпите шперцове. Те са като да караш „Мъркюри Сейбъл“. Не притежавах усета, необходим за такава ключалка. Не бях отварял нещо толкова трудно. Това беше като да преминеш от аматьорски футбол в Националната футболна лига.