— Съжалявам, че нещата се развиха така — каза Блум. — Надявах се да те привлека без неприятните моменти. Заминаваме за Ню Йорк довечера или утре. И после идва Денят на Федералния резерв. Е, какво ще кажеш? Мошеничеството е в кръвта ти, както и в моята. Престани да се самозалъгваш и се примири. Участваш ли?
Поклатих глава и отвърнах:
— Ти не знаеш абсолютно нищо за мен.
— Нима? Знам какво се е случило с баща ти, Майк. Известно ти е, че крадците имат повече чест от представителите на закона. Защо си правиш труда с глупавите разлики? Не се преструвай, че ще бъдеш щастлив, като гледаш футбол и правиш задължителен секс два пъти в месеца. Нуждаеш се от измамите. Не си ли го осъзнал? Ако се опиташ да живееш почтено, ще умреш от скука.
Блум изричаше на глас мислите, които не ми позволяваха да заспя нощем и ме караха да гледам в тавана на къщата на мечтите си, и които ме терзаеха, докато кимах на шарките на порцеланови сервизи или избирах златния пръстен, който щях да нося, докато умра.
Ходовете, които бях опитал срещу Линч и Блум, ме бяха оставили с объркан живот и дупка в гърба. Имах само един изход. Единствената възможност беше да продължавам да ги заблуждавам. Можех да ги унищожа всичките, но трябваше да унищожа и себе си заедно с тях, и първо трябваше да извърша удара.
— Участвам — отговорих.
— Отлично.
— Ще се нуждая от помощ.
— Джак ще дойде с теб. Ще бъде готов. Справедливо е да участва в играта.
— Имам някои инструменти, лични карти и други неща. Трябва да ги взема от моите хора, преди да заминем за Ню Йорк.
— Кажи ми имената им.
— Човек на име Картрайт и баща ми. Предполагам, че ще бъдат готови чак довечера.
— Баща ти?
— Няма по-добър от него с книжата.
— Ще ги взема.
— Те може да са малко нервни. Аз мога да отида…
— Никакъв шанс.
— Тогава поне първо да се обадя. Ще ти кажа номерата им.
— Добре. Нуждаеш ли се от нещо друго? Закуска?
— Не съм гладен. Но има още нещо. Знаеш ли за закодираните карти, които използва Федералният резерв? Мисля, че ги наричат „Фортеца“.
— Разбира се.
— Можеш ли да ми намериш една? Не е необходимо да действа. Трябва само да изглежда добре.
— Няма проблем — отговори тя и тръгна към вратата.
Блум ме беше зарибила в уличката, когато се появи и ме спаси от Линч. Всичко беше, за да й се доверя — измамата с Добрия самарянин, за да може да ме засече, когато се опитам да отида при властите. Отиването в „Четири сезона“ беше нагласено. Сигурно знаеше, че Ани ще ни види. А тази сутрин беше направила всичко възможно да ни раздели. Искаше ми се да мисля, че съм неустоим за жените, но тук ставаше нещо повече. Защо да съм най-ценният? За да нямам порядъчен живот, към който да се върна?
— Кажи ми нещо. Защо аз? — попитах. — Сигурно имаш пет-шест екипа, които биха свършили работата. Защо включваш аматьор? Защо съм толкова специален, по дяволите?
— Не се подценявай, Майк. Ти си най-подходящият за тази задача. Казах ти го. Това е само бизнес — отвърна Блум.
Тя и хората й излязоха и заключиха вратата.
39.
Наведох се над височината от дванайсет етажа, вкопчил пръсти в перилата зад мен. Следобед планът ми се струваше по-добър. Стоях на ръба на терасата, извън преградата, като дете, което се страхува да се гмурне във водата след приятелите си. Обърнах се, хванах се за отвесните греди и се провесих надолу, но краката ми все още бяха на петнайсетина сантиметра от парапета по-долу.
Това поне беше по-добре, отколкото да седя затворен в хотелската стая, да се чувствам вцепенен и да мисля само, че Ани си е отишла завинаги.
Мъжът с очилата пазеше стаята ми, застанал срещу вратата. Бях се опитал да протакам нещата, като казах, че се нуждая от инструменти и карти от дома си за удара, но те сигурно бяха влизали там през нощта, защото всичко от кабинета ми беше в хотела, в кашони в стая по-нататък по коридора.
Те, изглежда, контролираха целия етаж. Чух, че наемателят под мен цял следобед гледа баскетбол по телевизията. Вечерта, щом апартаментът му утихна и видях, че не свети, аз се измъкнах от терасата, която беше в ниша в едната страна на сградата.
Не исках да избягам, но ми трябваха някои неща, преди да потеглим за Ню Йорк, и сега беше единственият ми шанс.
Пуснах дясната си ръка и се вкопчих в ръба на бетонния под на моята тераса. Пръстите на десния ми крак докоснаха парапета долу. Протегнах надолу лявата си ръка. Сега пръстите на краката ми стъпиха върху перилата, но бях приведен над празното пространство под мен. Студен порив на вятъра ме блъсна назад.