След това отново прегледах фалшивите копия на директивата — два варианта в два екземпляра. Бях готов за Ню Йорк.
41.
Блум ни настани — въпреки че „затвори“ е правилната дума — в друг корпоративен апартамент в Манхатън, — „Американски психар“ делукс, с мебели от стъкло, хром и черна кожа и с грамаден телевизор.
Телефоните не работеха. Вратите бяха заключени отвън и дори да успеех да ги отключа, в двата края на коридора имаше мъже с оръжия, в случай че ми беше необходимо някой да ме завие.
Не че исках да избягам. Не ми беше останало нищо друго освен отмъщението. Щях да впия нокти в сърцето на бизнеса на Блум и да го взривя. Нямах търпение да започне кражбата.
По телевизията предаваха новини. Главната вест от една седмица беше съвещанието на Федералния комитет за операции на открития пазар във Вашингтон и дали несъгласните президенти на банките ще успеят да попречат на усилията да се печелят лесно пари.
Някой почука на вратата. Отворих. Беше Джак. Водеха го мъжът с очилата и ирландецът от първата вечер в дома му.
Пристъпих към него. Пазачите се приближиха, готови да се нахвърлят върху мен, ако го нападна.
Усмихнах се и го прегърнах. Нуждаех се от помощ. Нуждаех се от брат си.
— Главата ти изглежда добре — отбелязах. Едва виждах шевовете под косата му. — Как се чувстваш?
— Поносимо, освен ако раната не се докосне до нещо. Все още обаче съм разтърсен. Как е гърбът ти? — попита той.
— Адски ме боли. Голям екип сме, няма що.
— Съжалявам.
Цялата операция, с която ме бяха взели на прицел от самото начало, беше въвлякла Джак като средство за постигане на целта. Той беше косвена жертва. Изпитах състрадание към него. Всъщност дружелюбното държане с брат ми беше изключително важна част от плана ми.
— Да започваме ли? — попитах.
— Разбира се.
Заведох Джак до масата в кухнята, където бях разгърнал чертежите на разположението на входовете на Банката и Бюрото. Прегледах кадрите от моите камери и проверих два пъти ежедневните практики. Офисмениджърът окачваше чантата си със закодираната карта на една и съща кукичка всеки ден. Без картата целият план би пропаднал. Трябваше да репетираме и да предам на Линч няколко основни урока за моя зловреден софтуер. Вирусите щяха да ни бъдат необходими, за да влезем в етажа на Търговското бюро.
Имахме достатъчно работа и можехме да оставим повечето неща неизказани. Запълнихме часовете с репетиции за кражбата. Олекна ми, защото ако говорех с него за случилото се или дори мислех за това прекалено много, се опасявах, че ще го убия или ще му простя. Не знаех кое е по-лошо.
Всеки път, когато пазачът се отдалечеше, Джак се навеждаше към мен и прошепваше:
— Няма да ни оставят на мира, Майк. Ще ни натопят. Трябва ни план, някакъв начин да обърнем нещата срещу тях и да се измъкнем.
— Не се тревожи. Придържай се към това. — Посочих картата, на която бях проследил маршрута, по който щяхме да влезем в Банката и евентуалните пътища за бягство. — Всичко ще бъде наред.
Той обаче не оставаше доволен и при следващата удобна възможност отново започваше:
— Те ще се отърват от нас след това.
— Контролирам нещата, Джак. Моля те, никакви изпълнения. Само ще направиш така, че да те убият. Или мен.
— Но как? — Паниката в очите му беше очевидна, колкото повече се приближавахме към кражбата. Щяхме да влезем в Банката след дванайсет часа.
— Измислил съм го…
Вратата се отвори и в стаята влезе Линч.
Ние с Джак се изправихме.
— За какво си говорите, момчета? — попита той. Разбра, че става нещо.
— За пътищата за бягство — отвърнах.
Линч ни изгледа от главата до петите, извика на мъжа с очилата да излезе от банята и да не ни изпуска от поглед и после се махна.
Нямахме друга възможност да поговорим, преди да ни разделят за нощта. Знаех, че Джак крои нещо. Щеше да се опита да изкопчи от мен истинския ми план. Разчитах на това.
42.
Денят на кражбата
Не спах цяла нощ. Гледах през прозореца сивото сияние, което в Манхатън минава за мрак. Станах от леглото, изкъпах се, облякох се и наблюдавах как река Ист се пени на поривите на вятъра.
Защо бяха избрали мен? Въпросът не ми даваше покой.
„Може би си прецакал някого, когото не е трябвало да закачаш“ — беше ми казал Линч. И докато за стотен път проверявах фалшивите директиви, мъничкият цилиндричен ключ и бръснарското ножче, скрити в шевовете на дрехите ми, аз се досетих кой стои зад всичко.