— Ще бягам, Майк — каза той, щом тръгнахме по Мейдън Лейн.
Бяхме на петдесетина крачки от входа и на също толкова от микробуса. Полицаите вече ни наблюдаваха.
— Недей.
— Защо?
— Ще те убият.
— Да, но по-късно, не и тук, не и посред бял ден.
Трябваше да го убедя или той щеше да провали всичко. Ако ударът не успееше, това щеше да ни струва повече от отношенията между мен и Ани. Те щяха да подгонят баща ми. Щяха да ме обесят заради убийството на Сакс. Да свършим работата и да им дадем фалшивата информация беше единственият начин да ги разкатая и да си върна Ани.
И затова трябваше да избирам. След всичко случило се можех ли да имам доверие на Джак? Дали страхът за живота му най-после го беше направил честен? Спомних си го как кървеше в кухнята си, лежейки на пода в безсъзнание, почти мъртъв.
Той беше единственият ми брат. Хората се променят. Посветих го в тайната си.
— Книжата, които ти дадох, могат да разкатаят Линч и Блум и онзи, който ги командва. Ще подменя информацията. Каквото и да пише в директивата, имам фалшификат, в който пише обратното. Когато се измъкнем, ще дадем на Линч грешна информация. Те ще бъдат заличени от пазарите. Ще ги победим на тяхната игра — обясних.
Джак плъзна ръка към разпечатките, които му бях дал в микробуса.
— Още ли са в теб? — попитах.
— Да.
Линч ни наблюдаваше от буса.
— Това са единствените неща, които отменят смъртната ни присъда, затова ги пази.
— Поверяваш ли ми ги?
— Ти си най-измамното копеле, което съм срещал, но все пак си ми брат. Трябва да го направим заедно. Трябва да си имаме доверие, Джак, или ще умрем.
— Благодаря ти, Майк. Господи! Много съжалявам за всичко. Съжалявам.
— Спести си го. — Обърнах се към Банката. Ако грешах за Джак, той щеше да ме погребе. Но в него имаше нещо, в което бях абсолютно сигурен. И това щеше да спаси живота ми.
Предавателят му забръмча. Джак го извади и написа съобщение, докато вървяхме към вратите на Банката.
— Какво има? — попитах.
— Нищо — отговори той. — Всичко изглежда наред. Да вървим.
43.
Полицаи на Федералния резерв пазеха предните врати, но имаше нещо различно. Те бяха два пъти повече от обикновено и много от тях носеха пушки и снаряжение на специалните части. Може би засилените мерки около Управителния съвет след смъртта на Сакс бяха прехвърлени и в Ню Йорк. А може би бяха в повишена готовност, защото днес беше историческият Ден на Федералния резерв. Или бяха проверили номерата на социалните ни осигуровки и се бяха вкиснали.
Приближих се до двете ченгета на входа на Мейдън Лейн.
— Добър ден — поздравих ги. — Имаме уговорена среща със Стивън Мерил от отдел „Човешки ресурси“.
Те погледнаха торбите с храната и после се спогледаха. Предположих, че Стивън е изръсил за обяд доста хора.
Прехвърлих яденето в другата си ръка, извадих портфейла си и им дадох фалшивото си разрешително. Джак държеше кафетата върху подноса и им показа своето.
Ченгето се обади по предавателя и попита:
— Фитнес зала „Уелпойнт“?
Аз само посочих емблемата на елека си. С белезите по лицата и зачервените от безсъние очи нищо в Джак и мен не говореше за здраве.
— Трябва да дойдете да ни видите — рекох. — Мога да ви изпратя пропуск за гост.
Той се заслуша в слушалките.
— Вероятно няма да е днес — отговори полицаят и отстъпи встрани. — На рецепцията ще ви дадат пропуски.
Влязохме. Пазачът на рецепцията ни даде пропуски на посетители, които да си закачим, и после ни насочи към рентгена. Покрай нас минаваха служители, отправили се към клетките.
Зачакахме след двама италиански туристи с пухкави палта.
— Следващият — каза пазачът и ми направи знак да пристъпя напред. Минах през магнитометъра. Никакъв звук. Конвейерът на рентгена спря, докато той преглеждаше торбите ни.
Втренчих се гневно в него, сякаш той беше съдия, който ме осъжда. Човекът също ме погледна.
Торбите ни се появиха. Ченгето от Федералния резерв в края на рентгена размаха картата си пред клетката.
Бяхме вътре. Той ни каза да изчакаме нашия човек от отдел „Човешки ресурси“ до вратите на асансьора. Държах лактите си широко разтворени в най-добрата си поза на пристрастен към фитнеса, докато гледах как цифрите намаляват. От асансьора слезе блед мъж с брада.
— О, донесли сте обяд — възкликна Стивън Мерил и се представи. — Пошегувах се, но благодаря.
Той не се беше пошегувал, но предположих, че се е застраховал, ако го обвинят, че приема подаръци. Отидохме с него на втория етаж, където дузина глави се надигнаха от преградените кабинети като прерийни кучета. Наредих храната на странична масичка близо до стаята за съвещания, извадих меню от едната торба и го пъхнах в задния си джоб.