Выбрать главу

Мерил седна с нас в кабинета си и започна да се храни от пластмасов поднос. Очевидно щеше да ни изслуша само заради безплатния обяд, но аз все пак се смаях от пламенността на Джак, докато рекламираше нашата несъществуваща фитнес зала. Накрая се притесних, че Мерил ще се запише веднага, защото нямах формуляри за това.

Докато Мерил се оглеждаше наоколо, търсейки какво още да похапне, а Джак говореше нещо за фитнес танца „Зумба“, аз погледнах часовника си. Дванайсет без пет. Комитетът запечатваше решението си. Директивата скоро щеше да бъде тук. Време беше да се омитаме.

— Е, мога да ви оставя някои материали и после ще се обадим за вероятността някой ден да поднесем обяд в столовата или в стаята за отдих — казах.

— Ще видим — отвърна Мерил. — Тук са малко странни по отношение на амбулантните търговци.

Стомахът му вече беше пълен и той биеше отбой. Сигурно се мислеше за голям измамник.

Станах.

— Добре. Скоро ще говорим пак. — Стиснахме си ръцете и ние излязохме.

Качихме се с асансьора на шестия етаж и се шмугнахме в тоалетните, които бяха зад ъгъла. Вмъкнахме се в две съседни кабинки и сменихме пропуските си на посетители с табелките от твърда пластмаса, които Картрайт беше фалшифицирал с моите снимки. Тоалетната е единственото място, където имаш гарантирана свобода от охранителните камери.

Джак извади фалшивата закодирана карта от лаптопа си и ми я подаде под преградата. Пъхнах я в джоба си, излязох от кабинката и взех двете чаши с кафе от плота до умивалника, а после набутах дълбоко в боклука подноса и спортните елеци, които носехме.

Излязохме. Джак носеше лаптопа в едната си ръка, а раницата в другата, и напълно приличаше на преуморен специалист от отдел „Информационни технологии“.

На връщане към асансьорите погледнах през прозореца към Мейдън Лен и видях, че са пристигнали още командоси от специалните сили и блокират улицата от двата края. Какво ставаше, по дяволите?

Приближихме се до асансьорите и се качихме на деветия етаж, където се намираше Търговското бюро. Не бях имал възможност да проверя охраната на този етаж, когато първия път оглеждахме Банката. В края на редицата асансьори имаше малка рецепция със служители. Това изглеждаше най-малкото, което биха могли да направят, като се имаше предвид, че зад тези врати бяха ключовете за портфолио на стойност три билиона долара.

Аз носех кафетата в двете си ръце, а Джак се взираше в лаптопа си. Вървяхме бавно по коридора и обсъждахме тънкостите на някаква спешна техническа глупост. Това беше тактика на протакане, за да пуснем пред нас една млада жена.

— Добре — рекох. — Ще започна с твоя „Бек Трак Лайв“ и ако не проработи, ще продължим с „Кнопикс“.

Вървяхме след нея и бъбрехме. Методът е познат като „опасна близост“ и е много по-лесен от отваряне на ключалки. Трябва ти основателна причина, за да ти задържат вратите отворени. Ето защо двете чаши с кафе щяха да отворят като ключ всяка врата. Хората са по принцип добри или поне се страхуват от скандали и че ще им се скарат, ако сгрешат. Жената задържа вратата за миг и погледна мен и Джак, чиито ръце също бяха заети.

Освен всичко трябва да изглеждаш подходящо. Тя видя, че имаме табелки от твърда пластмаса и това беше всичко. Все пак на това място има секретна информация и затова жената поне провери. Най-строго охраняваните институции се опитват да внушат „предизвикателен манталитет“ на служителите си. Не само проверяваш табелката с името, но и трясваш вратата под носа на човека, и го караш да я отвори с картата си. Но като всички строги мерки това е досадно заяждане и хората го пренебрегват. Стига да излъчваш абсолютна увереност, че мястото ти е там, всичко е наред. Едно съмнително изражение, и всичко рухва.

Тя ни гледаше, докато влизахме след нея. Усмихна се и ми кимна. Бяхме вътре. Въпреки че нямаха работещи чипове, картите ни бяха осигурили достъп до сърцето на Федералната банка. Това ни спести техническите главоболия да се опитваме да клонираме радиочестотната идентификация или да хакнем административната база данни, за да добавим картите си.

Написах съобщение на Линч: „Действай.“

Това беше последната стъпка, преди да ударим Бюрото. Спрях и си поех дълбоко дъх. Поне бяхме вътре.

Вратата зад нас отново се отвори и влезе възрастен чернокож мъж с късо подстригана коса. Познах го от рецепцията навън.