— Извинете — каза той.
— Да — отговорих.
— На този етаж ли работите, господа?
— Ние сме от „Информационна сигурност“ — обясних.
Чернокожият наклони глава и огледа табелките с имената ни. Винаги трябва да подкрепяш всяка фалшива самоличност — техник на „Ксерокс“, куриер на „ФедЕкс“ и така нататък. Колкото по-голяма е фирмата, толкова по-добре, защото е трудно да те открият. На всеки, който те пита, казваш телефонен номер и предварително уреждаш някой да отговори, че те познава. Но за това трябваше да сме служители на Федералната банка и ако този човек извършеше вътрешна проверка, с нас беше свършено.
— Кой ви повика? — попита той.
Погледнах телефона си.
— Работна станция 923. Името е…
Джак погледна лаптопа си.
— Тара Полард.
Пазачът се почеса по брадичката и отново ни погледна.
— Един момент — каза той и извади мобилния си телефон. Щеше да се обади.
Погледнах часовника си. Моментът беше подбран абсолютно точно. Бях изпратил на Линч съобщение да задейства нашия малуер и да накара компютъра на Полард да се държи толкова странно, че мишената да го забележи и това да ни осигури достъп до Търговското бюро. Ако бяхме подранили, щяха да ни хванат, че реагираме на проблем, който не съществува. А ако се бяхме забавили, Тара Полард вече щеше да се е обадила на „Информационни технологии“ и когато пристигнеха, те щяха да разберат, че сме измамници.
— Стойте тук — каза чернокожият и започна да набира номер.
Джак ме погледна уплашено.
44.
Бях толкова погълнат от предстоящата ни участ, че не видях разтревожената жена, която идваше към нас.
— От „Информационни технологии“ ли сте? — попита тя.
— Да. Забелязахме необичаен трафик в мрежата. Вие ли сте 923?
— Слава Богу! Елате.
Жената ни поведе покрай служителя от рецепцията, който затвори телефона си, изгледа ни подозрително за последен път и тръгна към входната врата.
Пулсиращото сърце на американския капитализъм всъщност беше малко разочароващо. Не изглеждаше много по-различно от местен клон на банка. Стая за съвещания с висока до гърдите преграда от стъкло и дърво заемаше повечето пространство. Пред компютри покрай стената седяха седем търговци и тихо управляваха съдбата на икономиката с няколко щракания на мишките, отпивайки минерална вода. По-голямата част на етажа беше разделена на открити кабинети с прегради. Високи сводести прозорци изпълваха стаята с дневна светлина. По-възрастен мъж се приближи до търговците и обсъди нещо с тях.
Предполагам, че очаквах хаотичен търговски център, където служителите крещят заповеди, предават си съобщения със сигнали и си разменят бележки с кратки преценки. Но това олицетворяваше всичко, което Банката на Федералния резерв се опитваше да бъде — бавна и целенасочена, спокоен и уравновесен стабилизатор на икономиката. Би било интересно да се види колко спокойни ще са нещата в два и петнайсет, когато решението стане публично достояние и пазарите пощуреят, но дотогава отдавна щях да съм се омел.
Не всичко беше наред на работна станция 923. Линч се беше престарал със зловредния софтуер. Когато стигнахме до работното място на Полард, видях десетина изскачащи прозореца: „Щракни тук! Спечели безплатен айпад! Компютърът ти е изложен на риск! Тревога! Малуер!“ Принтерът бълваше разпечатки върху преливащата купчина в подноса.
— Не знам какво става — каза Тара Полард.
— Хмм… — измънка Джак. Влязохме в кабинета й.
Часът беше дванайсет. Решението щеше да бъде тук всеки момент, ако вече не беше пристигнало, и я чакаше във факса да се включи със закодираната си карта.
— Не сте включвали непознати флашки, нали? — попита я Джак. — И не сте отваряли PDF файлове, изпратени от непознат?
— Не — отговори тя. Знаехме, че е налапала въдицата, защото ние й я бяхме пуснали. Джак й отправи онзи особен ироничен поглед, който компютърните специалисти пазят за невежите в областта. — Е, имаше един, който приличаше на бюлетин, но не беше от отдел „Комуникации“.
Докато те преглеждаха компютъра, аз се промъкнах към чантата й и бръкнах вътре, търсейки картата.
Нямаше я там.
Изчаках, докато Джак разсее Полард с подробен въпрос, отворих чантата и я прерових. Бях виждал каравани с по-малко неща вътре. Разклатих я насам-натам.
Нямаше закодирана карта. През прозореца на главната врата на етажа видях пазача от рецепцията. Гледаше ме и говореше по телефона. Без картата щяхме да изчакаме директивата да пристигне и после какво? Ще надничаме над нечие рамо? Ще се сбием със служителите и ще я вземем?