Джак ме погледна отчаяно: „Направи го.“ Отново надникнах към главната врата.
Може би Тара Полард вече беше извадила картата. Погледнах компютърната й мишка. Беше за левичари. И после видях очертанията на задния джоб на панталона й. Картата можеше да е в портфейла.
— Ще проверя смяната на DNS името — рекох и посочих стола й. — Може ли?
Тя стана и аз седнах. В тесния кабинет нямаше нищо странно, че кракът ми докосна нейния.
Усетих картата в джоба й. Отгоре на всичките ми престъпления сега вероятно щяха да ме арестуват, че бъркам в гащите на тази способна млада жена.
Най-важното в джебчийството е отвличането на вниманието. Ако гледаш някого в очите, той започва да се изнервя, когато си на няколко крачки. Отместиш ли поглед, можеш да се приближиш на сантиметри, без да предизвикаш тревога.
Втренчих се в екрана и пуснах няколко команди от главната оперативна система. Всичко изглеждаше много техническо, но всъщност не правех нищо. След това отместих назад стола, сложих ръка на бюрото, коленичих и проверих портовете на вътрешния интернет.
Когато бъркаш в джоба на някого, той ще усети, затова прикриваш допира. В случая аз блъснах стола в Тара Полард и бръкнах с два пръста в джоба й.
Взех картата и под бюрото я смених с фалшивата карта, която носех. После отново бутнах стола и пуснах фалшивата карта в джоба й. Когато Тара отидеше да провери факса, картата й нямаше да проработи. Докато разбереше защо картата й не работи, ние вече щяхме да сме откраднали директивата и да сме на половината път до Вашингтон. Или с белезници. Или мъртви.
Станах.
— Ще проверя другите портове и принтера. — Докато се придвижвах натам, изпратих съобщение на Линч: „Спри принтера.“
Стиснал в шепата си картата, аз се приближих до факса, който беше в отдалечен преграден кабинет. Единственото хубаво нещо в този случай беше, че нямаше охранителни камери, насочени право към факса. В най-строго охраняваните зони, където се обработва секретна информация, не може да поставиш камера, която да наблюдава държавните тайни. Това ще даде възможност на лошите да шпионират.
Докато репетирахме, бях казал на Джак, че може да има механична ключалка, с която ще трябва да се справи, преди да стигнем до факса. Разбира се, знаех, че няма да има такова нещо, но трябваше да се застраховам, че ще свърша сам тази част от работата.
Пъхнах картата в процепа отстрани на факса.
„Моля, въведете пин код.“
Въведох осемте цифри. „Пин кодът не е разпознат.“
Това беше първият опит. Три грешни догадки и машината щеше да ме изключи. Бях разбрал кода по движенията на ръката на Полард на видеозаписа. Последната цифра се виждаше най-неясно. Отново въведох първите седем цифри и после още една от колонката.
„Пин кодът не е разпознат.“
След всичката работа и болка щях да разбера каква е съдбата ми, докато стоях насред лошо осветения кабинет и като стажант зяпах сивия мастиленочерен екран на факс машината. Какво се случи с Буч Касиди и Сънданс Кид?
Отново набрах кода и като последна цифра въведох девет вместо шест.
„Достъп на сигурност разрешен. Чака 1 факс…“
Престорих се, че проверявам портовете на вътрешния интернет, опитвайки се да скрия факта, че сърцето ми блъска в гърдите със сто и осемдесет удара в минута.
Факс машината издаде електронно стържене.
„Принтира се…“
За мен това беше като сирена за въздушно нападение, но освен безразличния поглед на единия търговец, никой, изглежда, не забеляза.
И сетне Полард погледна към мен. Видях я, че спуска ръка и докосва джоба си.
Факсът работеше с обикновена телефонна линия и можеше да приема нормални и закодирани съобщения. Принтираше закодирания материал, когато картата беше вътре и беше въведен пин кодът. Тя не можеше да бъде сигурна, че получавам секретна информация. Пък и мислеше, че картата е в джоба й.
Джак й каза нещо. Бяхме упражнявали половин дузина ужасно звучащи компютърни пробива в сигурността, които да й кажем, за да я държим заета. Тя пребледня и погледна компютъра. Джак й каза да наблюдава някакъв лентов индикатор, докато той направи нещо на лаптопа й. Ако индикаторът спре, това означавало, че може да има сериозен пробив в информацията в Деня на Федералния резерв.
Боже опази. Втренчих се във факса.
Най-горният лист започна да се принтира. Видях как се образуват думите: Клас I Федерален комитет за операции на открития пазар — Поверително и контролирано (ФР). С появата на всеки ред и всяко изскърцване на принтера, нарастваше убедеността ми, че пазачът ще дойде, ще пристигнат истинските служители от отдел „Информационни технологии“ и ще нахлуят специалните части с извадени пушки.