Извадих зелената жичка от плетеницата и бавно я оголих. Над главите ни изведнъж прозвуча пронизителна аларма. Свързах ги отново.
— Добре, червената. — Извадих червената жичка. Стълбището потъна в мрак. Заопипвах слепешком и отново я свързах. — Синята?
— Да, синята — кимна Джак.
Извадих синята жичка и се вгледах в обектива на светлината на лазера на Джак. Камерата спря.
— Кой изход? — попита той.
— На Мейдън Лейн.
Изходът беше от северната страна, на по-високо ниво от Либърти Стрийт. Хукнахме с всички сили по стълбите, докато мускулите на краката ми пламнаха, и после спряхме пред вратата, която водеше към задното фоайе, откъдето бяхме влезли. При клетките обикновено стояха четирима полицаи, но сега имаше стена от черни униформи. Очевидно беше обявена тревога. Нямахме шанс. Защо днес имаше толкова засилена и многобройна охрана? Блум и Линч ли ги бяха повикали? Спуснахме се още едно ниво по-надолу, до по-голямото, южно фоайе, старият публичен вход на банката. Надникнах през прозореца.
Положението там беше още по-лошо.
— Какво ще правим, по дяволите? — попита Джак. — Тунелите?
Замислих се за моя план за бягство.
— Всичко е заключено. Ако се приближим до трезора, ще стане по-лошо. Трябва да се доберем до товарната рампа. Това е единственият изход.
— Там има четири ченгета.
Чух стъпки над нас по стълбите и пращене на предавател. Още полиция.
— Това е последният ни шанс. Да вървим.
Върнахме се едно ниво по-нагоре, към ченгетата.
Угасих камерите през панела за достъп. Излязохме от стълбището и бързо завихме надясно, по коридора, който водеше направо в продължение на трийсетина метра и после завиваше наляво. Отправяйки се по този път, би трябвало да стигнем някъде около товарната рампа.
Чух, че вратата зад нас се отвори и затвори. Полицаите се приближаваха. Свърнахме наляво и влязохме в дълъг и широк коридор, който водеше към товарната рампа. Имаше само още една врата пред нас и вдясно, вградена в ниша в стената.
Побягнах по коридор и след двайсетина крачки видях, че в дъното между нас и изхода, на шейсет метра разстояние, се подаде дулото на щурмова пушка. Появиха се още две пушки.
Специалните сили идваха насам. С Джак се заковахме на място и се хвърлихме в нишата на вратата. Протегнах ръка и се опитах да превъртя валчестата дръжка. Беше заключена и нямах време да я отварям. Бяхме в капан. Всеки момент ченгетата или командосите щяха да минат покрай нас и да ни видят. Всичко свърши.
Рязкото движение разкъса шевовете на гърба ми. Чух, че пиукането и бъбренето по радиопредавателите на ченгетата, които ни преследваха, се приближават. Те щяха да завият зад ъгъла, покрай който преди малко бяхме минали.
— Хей! — отекна вик в коридора от посоката на екипа на специалните части. — Не може да сте в този коридор.
Бяха ни видели. Отново погледнах ключалката. Вероятно беше по-добре да се предадем, отколкото да изненадаме група въоръжени до зъби точни стрелци в защитно облекло срещу размирици. Погледнах Джак. Той поклати глава.
— Полиция на Федералния резерв — обади се едно от ченгетата, които ни преследваха. Сигурно бяха завили зад ъгъла и стояха наблизо.
— Коридорът трябва да е разчистен за отдел „Специални операции“ — отговори командосът. Ще внасяме злато. Не чухте ли комуникациите?
Не ни бяха видели. Те сигнализираха на полицаите зад нас.
— Имаме евентуален пробив в сигурността — извика ченгето. — Видяхте ли някой да тича по коридора?
Онзи, които говореше от името на екипа със златото, се засмя:
— Тук имаме кюлчета на стойност осемдесет и пет милиона долара. Ако някой тичаше по този коридор, отдавна щеше да е на оня свят. Трябва да освободите коридора.
— Добре, добре — отвърна полицаят от Федералния резерв.
Чух ги, че се изтеглят. Зад нас се затвори врата. Това беше пътят, по който бяха дошли. Ченгетата щяха да ни оставят на мира за известно време, но само защото към нас идваха нервни командоси.
Пристигаше пратка злато. Това обясняваше засилената охрана и затварянето на улицата.
Видях, че Джак ме гледа гневно, сякаш можех да предвидя тази вероятност. Изправих се и огледах ключалката. Беше електронна и се отваряше с карта с код, каквато Картрайт ми беше показал как да преодолея. Може би щяхме да се измъкнем.
Но после стомахът ми се сви. Над нея имаше чисто нова „Медеко M3“, каквато си слагаш, ако откриеш, че електронната ти ключалка за хиляда и триста долара е безполезна.