Чиновникът продължаваше да брои.
Отпуснах леко четвъртия щифт и после още малко, проправяйки си път покрай зъбците, за да открия истинската водоравна линия. Цилиндърът леко помръдна. Щифтът се съпротивляваше на натиска ми, сега по-силно и по-сигурно. Но въртенето спря. Държах всичко стабилно. Взех извитата под прав ъгъл тел и бръкнах под щифтовете.
— Всичко е тук — обяви служителят и те тръгнаха към нас.
Флуоресцентните лампи хвърляха отблясъци върху мен и Джак.
Той се надигна на пръсти.
Бавно натиснах напред плъзгача, докато изщрака. Цилиндърът се завъртя. Отворих вратата.
Забравих шперца, който бях оставил върху четящото устройство. Шперцът полетя към земята. Протегнах ръка към него, докато бавно се въртеше във въздуха към бетонния под.
Щяха да чуят изтракването му. И да ни открият.
Джак вече беше там. Улови го на сантиметър от земята.
Сграбчих го за ризата и го дръпнах във входа зад себе си. Бутнах вратата. В последната секунда, преди да се затръшне, я спрях, спуснах резето и безшумно я затворих.
В мрака чувах само дишането ни. Знаех, че посоката, в която сме се отправили, ни е доближила до далечния край на товарната рампа. Очите ми се приспособиха към тъмнината и различих очертанията на стая на слабата светлина на сиянията на няколко екрана. Покрай двете стени имаше пейки, а в средата на помещението — огромна везна. Чух изтракването на ключ във вратата зад нас.
Намирахме се в стаята, където се брояха парите. Нищо чудно, че вратата имаше ключалка „Медеко“. Те влизаха, за да претеглят отново златото.
— Скрий се — казах на брат си.
С Джак се хвърлихме върху лавиците под масите. Легнах върху грапава купчина от увити в найлон пакети. Разнесе се странна миризма, като на буркан, пълен със стари монети.
Вратата се отвори. Стаята се обля в светлина.
46.
— Само ще взема документите — каза чиновникът и влезе в стаята. Вратата се затвори зад него. Видях само черните му обувки с метални капачки, прикрепени над бомбетата. Пазачите на трезори носят такива, така че ако падне някое кюлче злато, да не счупи костите им.
Разнесе се тракане.
Обувките се насочиха към мен и не знам защо ми напомниха за рицар. С Джак се гледахме от масите, чувствайки се напълно открити. На светлината видях върху какво лежим — пакети с банкноти.
Федералният резерв разпределя петстотин и петдесет милиарда долара в брой годишно. Парите се пакетират в пачки от стодоларови банкноти, после — по десет такива пачки, след това — по четири, увити заедно, а накрая — в пакети по четири — шестнайсет хиляди банкноти, пристегнати с дебел плосък ластик.
Лежах върху твърдо легло от десетки милиони долари. До главата ми имаше запечатани прозрачни найлонови торбички, пълни с употребявани банкноти, изпръскани с червено и черно — кръв.
Чиновникът започна да си тананика популярна кънтри песен, докато местеше крака на трийсет-четирийсет сантиметра от лицето ми.
Банките на Федералния резерв се занимават със замърсените банкноти. Докато четях всичката информация за това място, която намерих, аз изгледах и видеозапис, качен в техния уебсайт, със същия монотонно говорещ диктор и актьори от осемдесетте години, заснет в трезора. Всичките изглеждаха забележително спокойни, като се имаше предвид темата: „Значи имате изцапани с кръв банкноти…“
Служителите на Федералния резерв ги заменяха с чисти банкноти и после унищожаваха изцапаните.
Видях, че в ръката си пазачът държи подложка с листа. Търсеше нещо. Чух шумолене на хартия.
Това ми даде известно време да преценя възможностите ни. Намирахме се в хранилище за ценности, където вероятно държаха временно парите от товарната рампа, докато дойде време да ги закарат в трезора. Бяхме влезли от врата в едната страна и в отсрещната страна на стаята имаше друга врата, обозначена със знак „Изход“ и отново заключена с „Медеко“. Но сега поне бяхме вътре, и е много по-лесно да излезеш от хранилище за ценности, отколкото да влезеш.
От разположението знаех, че вратата ще ни заведе до товарната рампа. При наличието на всичките тези пари тук, със сигурност щеше да има въоръжени до зъби пазачи, които да я наблюдават отвън, въпреки ключалката „Медеко“ на изхода. Ако някак успеехме да се спасим от специалните части, пак нямаше да можем да излезем лесно.
Но вратата беше единствената ни възможност.
Чиновникът изпя припева, обърка текста, изпробва няколко различни аранжимента и пак започна да си тананика.
— Готово — каза той, отвори вратата и излезе в коридора. — Сега ще подпишем няколко неща и после ще ги претеглим.