Вратата се затвори зад него. Имахме само няколко секунди, преди ченгетата да се върнат.
— Раницата! — казах на Джак.
Той ми я хвърли. Станах и се приближих до изхода. Дръпнах резето, а после извадих постоянния магнит от редки земни елементи и го поставих на рамката над главата си. Не исках пронизителна аларма да извести излизането ни и магнитът щеше да попречи на сензора да се включи.
Открехнах вратата петнайсетина сантиметра, надзърнах навън и после излязох.
Джак ме последва.
Чух, че вратата от другата страна на хранилището за ценности се отвори, когато нашата се затвори.
Застанахме в задния ъгъл на покрития паркинг, в дъното на къс коридор. Паркингът и товарната рампа бяха в периметъра на сградата. Два изхода за превозни средства водеха към Мейдън Лейн.
Над главите ни боботеше тръба на отдушник. Командосите от специалните части пазеха двата изхода. До рампата беше спряла бронирана кола с включен двигател. Нямаше как да се промъкнем покрай тях, но не можехме да се върнем.
Заслушах се във въздушната струя в тръбата над главите ни.
— Парите, Джак — казах.
— Какво?
Обърнах се към него. Той се правеше на ни лук ял, ни лук мирисал.
— Гледаш ме по този начин, откакто бях тригодишен — рекох. — Не ти вярвам. Трябва да ми дадеш каквото си взел.
— Не знам за какво говориш.
— Ти си крадец. Преди малко лежа върху трийсет милиона долара. Не ме будалкай. Те знаят серийните номера. Вече са ги опаковали. Безсмислено е. — Не знаех дали това, което казвам, е истина, но бях сигурен в последното: — Ако не ми ги дадеш, мъртви сме.
Единият пазач влезе в полезрението ни. Притиснахме се до стената, но ако погледнеше към нас, той щеше да ни види. Джак извади найлонова торбичка, пълна с пачки от стотачки, изцапани с кръв, горе-долу половин милион долара.
Протегнах ръка.
— Аз ти се доверих, сега и ти ми се довери — добавих.
Джак погледна парите още веднъж и после ми ги даде.
Отлепих лепенката на тръбата над главите ни и извих тънкия галванизиран метал. Усетих въздушната струя вътре. Разкъсах найлоновия плик, махнах ластика на едната пачка и хвърлих вътре банкнотите. После направих същото и с останалите.
Очите на брат ми се изпълниха с ужас.
— Какво…
Може би си помисли, че съм превъртял или съм станал радикален алтруист. Но скоро чу виковете близо до входа. Очите му се отвориха широко и той започна да къса найлоновите торбички и да хвърля банкноти след моите.
Намирахме се на две преки от Уолстрийт, столицата на американската алчност. Разчитах да ни спаси едно — че банкерите, които бързат по тротоарите с копчета за ръкавели и яки с цвят, контрастиращ на ризите, няма да се сдържат и ще хукнат да гонят изцапаните пари.
Банкнотите се понасяха в тръбата и излитаха през отдушниците над закрития паркинг. По-нататък в тръбата се разпръсна пачка.
Джак понечи да тръгне.
Дръпнах го назад.
След няколко секунди се чу началото на „безплатния обяд“.
— Назад — изкрещя едно ченге.
— Мамка му — извика някой на улицата. — Стодоларови банкноти!
Полицаите и командосите от специалните части се насочиха към изходите. Ние се запромъквахме покрай стената. Сцената на улицата погълна цялото им внимание.
Не знаех защо се ядосаха. Управата на Вашингтон наскоро беше гласувала да продължава да прави икономии. С Джак давахме своя принос в увеличаването на паричния запас, също като търговците горе, макар че според мен нашият подход беше много по-забавен.
Виждахме Мейдън Лейн. Банкнотите се въртяха и премятаха във въздуха като есенни листа. Хората ги гонеха и ги тъпчеха в дрехите си. Ченгетата се опитваха да ги спрат и забелязах, че някои от тях също отмъкнаха по една-две стотачки. Те трябваше да държат настрана тълпата и да не позволяват на хората да се върнат вътре, затова най-главната им грижа не бяха двама мъже с бели ризи, които се опитваха да излязат.
Стигнахме до тротоара и се отдалечихме от центъра на действието.
Студеният вятър завихряше банкнотите като циклони, издигаше ги високо между кулите на сградата и ги залепяше върху камъните. Стъпих в кафява локва. От мътната вода ме гледаше Бенджамин Франклин.
Беше красиво. Секретарки, продавачи на хамбургери, куриери с велосипеди, банкери, туристи, хамали и таксиметрови шофьори улавяха стотачките във въздуха, притискаха ги до гърдите си, смееха се и се караха в средата на улицата.
Само двама души не се интересуваха от банкнотите. С Джак се промъкнахме през тълпата и забързахме към по-тихи улици и свободата.