47.
Срещата ни с Линч беше близо до пристан 11 на река Ист. Щом се отървахме от ченгетата около Банката, аз хванах ръката на Джак.
— Дай ми фалшивите директиви. — Трябваше да направим размяната и после да отпрашим оттам, колкото е възможно по-далеч и по-бързо. Нямахме много време до два и петнайсет. Преди Линч и Блум да осъзнаеха, че сме ги прекарали, трябваше да предупредя Ани и баща си и да ги заведа на безопасно място.
— Не знам, Майк.
— Хайде! Ще направим размяната и ще ги изиграем.
Той отстъпи назад.
— Съжалявам, Майк.
Обърнах се, твърде късно, за да избягам, и видях Линч и мъжа с очилата да се приближават към мен от двете страни. Хванаха ме за лактите и извиха ръцете ми зад гърба.
— Проклет Юда — казах на Джак.
Всичките му действия преди удара и страхът, който той демонстрираше, сигурно бяха ловка маневра, за да му кажа какво съм планирал, за да си разменим ролите с Линч и Блум. Те знаеха, че ще направя нещо, за да обърна нещата срещу тях. Джак беше тяхната застраховка и щом му разкриех намеренията си, те мислеха, че ще ме наблюдават непрекъснато. Само при това положение биха ми позволили да свърша работата. Това сигурно беше съобщението, което Джак им изпрати, преди да влезем в Банката.
— Трябваше да избирам дали да те замеся, или да изгубя живота си. Ти как би постъпил? — попита той.
Знаех отговора на този въпрос. И аз бях направил същия избор преди кражбата, когато му дадох разпечатките, но той още не го знаеше.
Линч претърси джобовете ми и намери директивата.
Докато ме водеха по Пърл Стрийт, аз се карах на Джак още малко, докато накрая Линч запуши с ръка устата ми. Усетих миризмата на тютюн. До нас спря микробус и те ме блъснаха да се кача отзад.
Докато пътувахме по булевард „Франклин Рузвелт“, видях, че от пристан 11 потегли ферибот. Направихме обратен завой и се насочихме на север, а после се отклонихме от магистралата и поехме към плаващото летище за хеликоптери в река Ист. Очилатият на предната седалка сложи директивата на коленете си, засне я със смартфона си и изпрати снимката.
Микробусът спря. Изкараха ме навън и тръгнахме към сграда от сив и бял камък на кея над водата. Зад нея имаше площадка за хеликоптери. Въздухът се въртеше и перките издаваха оглушителен звук, докато прекосявахме зоната за приземяване и се качвахме в малкия хеликоптер. Машината се издигна и зави. Градът под нас се смали.
Щом получеше директивата, шефът на Блум и Линч щеше да извърши търговски операции за десетки, може би за стотици милиони долари и да си създаде сигурна позиция, докато светът чака да чуе решението на Комитета. И след като решението бъдеше оповестено публично след по-малко от два часа, той щеше да прибере печалбата си и да се покрие.
— Къде отиваме? — попитах.
— Много си досаден, Форд — отвърна Линч. — Трябва да ти държим устата затворена до два и петнайсет.
Във флотата се стараех да избягвам хеликоптерите като част от стратегията си да живея повече от трийсет години, но се бях возил няколко пъти. Бях свикнал с друсането, студения метал и предпазните колани. Този хеликоптер беше обзаведен като лимузина, с барче, кожена тапицерия и броеве на „файненшъл Таймс“, спретнато подредени до всяка седалка.
Прелетяхме над Хъдсън и веригите от високи скали от страната на Джърси. Стигнахме до летище „Титърбъро“ за по-малко от десет минути. Слязохме. На трийсетина метра чакаше частен самолет. Качихме се на борда и пилотите ни поздравиха. Поразително красива стюардеса ми се усмихна. Влязохме в главната кабина и Линч закопча с белезници китката ми за облегалката на седалката.
Погледнах ги. „Смит и Уесън“. Добре.
Ако смятате, че ще ви отвлекат, горещо ви препоръчвам частен полет. Няма проверка на багажа, рентген, претърсване, събуване на обувките. Имаш каквото искаш за пиене, огромна седалка и диван и барче отзад. Това беше приятен лукс по пътя към екзекуцията ми.
Летяхме повече от час и накрая кацнахме на малко летище. От двете страни имаше ниски възвишения.
Докато самолетът рулираше на пистата, аз познах джипа, който чакаше навън. Лендкрузърът на Блум.
Тя ни чакаше на летището, когато Линч ме извлече от самолета.
— О, Майкъл — каза Блум. — Опитахме се да те предупредим да не бъдеш твърде любопитен. Колко жалко.
Линч пъхна палка между окованите ми в белезници китки и я завъртя. Металът се вряза в кожата ми, когато той затегна веригите и видимо се развълнува от перспективата, че ще ми причини болка.
— Щеше да е много по-лесно, ако си беше останал в неведение. Но сега…