Блум поклати глава.
Линч стисна по-силно.
— Качи го при теб — добави тя. — Аз ще взема другия.
Джак се приближи до джипа на Блум и се качи. Ръцете му бяха свободни. Линч ме блъсна на предната седалка на черен микробус. Потреперих от болка, когато тънкото бръснарско ножче, скрито в илика ми, се заби в гърдите ми, точно под един стар белег.
Той махна белезниците от едната ми китка и аз почувствах болезнено парене в кутрето и безименния пръст, докато сетивността ми се възвръщаше. Облекчението продължи само секунда, докато Линч провря оковите през дръжката на вратата и ги заключи два пъти.
Той се настани зад волана. Хвана го с дясната си ръка, а с лявата насочи към мен своя колт 1911. Усетих, че от прорезната рана под слънчевия ми сплит се процежда кръв. Наведох се напред, опитвайки се да я крия и да попреча на Линч да намери скритото бръснарско ножче.
— Струва ми се, че си създавате прекалено много главоболия само за да намерите удобно място да ме убиете — подметнах.
— Съгласен съм — отвърна той. — Но тя действа по странни начини.
Опипах шевовете на ръкавелите на ризата си, търсейки ключа. Ръката ми още не беше оздравяла след последния път, когато бях в белезници и си счупих палеца. Най-после усетих, че мъничкият цилиндричен ключ от твърда пластмаса излиза от памучния плат.
Завивахме през горист терен и се качвахме и спускахме по хълмове. Съдейки по пътните знаци, разбрах, че сме някъде във Вирджиния.
Дърветата изчезнаха и пътят се спусна надолу. След дълъг завой се приближихме до мост с две ленти над плитка речна долина в началото на малък град. Мостът представляваше старомодна арка, с тротоари от двете страни и метални фенери, окачени на стълбове.
Измъкнах ключа от ръкавела си. Петното кръв отпред на ризата ми беше голямо колкото монета от двайсет и пет цента и нарастваше. Имах две предимства. Едното беше, че Линч винаги шофираше, може би за да контролира нещата. А второто беше, че винаги си слагаше предпазния колан. Вероятно беше претърпял катастрофа. Погледнах венчалния му пръстен на ръката, която държеше пистолета. Може би имаше деца.
Завоите преди моста щяха да изискват цялото му внимание. Нямаше да имам по-добър шанс. Отворих с нокът края на цилиндричния ключ, завъртях го между пръстите си и зачаках, докато той гледаше пътя.
Минахме по широк ляв завой. Когато Линч ме погледна, аз вече бях махнал белезниците от едната си китка и бях пуснал оковите през дръжката на вратата.
Той вдигна пистолета, когато забеляза, че металът се движи близо до ръцете ми. Блъснах ръката му с оръжието с лявата ръка, а с дясната смъкнах назад седалката си. Изстрелът в тясното пространство беше оглушителен и разби прозореца от моята страна. Дъжд от стъкла, се посипа по хълма надолу към реката.
Изстрелът се разнесе по-близо до неговите уши, отколкото до мен. Сграбчих ръката му и извих китката му на сто и осемдесет градуса. С лявата си ръка хванах предпазния колан и го увих около врата му.
Лицето му се зачерви, а после започна да посинява. Качихме се на моста. Надявах се, че Линч ще удари спирачки, вместо да ме налага с юмруци и да убие и двама ни. Той пусна волана с дясната си ръка, протегна я надолу и откопча предпазния си колан.
Ръката с пистолета му все още беше завързана. Когато коланът се разхлаби и Линч отново хвана волана, аз се надигнах и увих лявата си ръка около врата му. Започнах да го душа, дърпайки го върху конзолата в средата, стиснал гърлото му в извивката на лакътя си.
Той обърна лице към тавана. Никой от нас не виждаше пътя.
— Удари спирачки — извиках.
Линч не беше в състояние да каже нищо, защото го душах, и като знаех колко се е отдалечил от мястото си, нямах представа дали краката му стигат до педалите. Главната му цел, изглежда, беше да насочи пистолета, който беше на петнайсетина сантиметра от лицето ми, за да ме убие. Хванах китката му и се опитах да отместя дулото от главата си.
Микробусът сигурно имаше добро окачване, защото сякаш мина цяла вечност, докато накрая промени посоката си, вряза се в насрещното движение и блъсна друга кола.
Металът изскърца пронизително. Бусът занесе надясно и се разтресе силно, прехвърляйки ни на задната седалка. Пуснах за миг ръката му с оръжието, за да се подпра, но бутнах дръжката на вратата, която се отвори широко.
Сблъсъкът ни измести от осевата линия. Бусът се качи на тротоара и се стрелна напред, движейки се все по-близо до перилата и дългия стръмен насип към реката.
Бях задушил доста Линч. Той лежеше почти целият върху мен. И двамата гледахме към тавана, далеч от наклонената предна седалка, и никой не контролираше управлението на буса. Сега Линч нямаше добър ъгъл, за да се прицели в мен.