Той протегна назад дясната си ръка и заби палец в окото ми. Извърнах глава, но изведнъж нито болката, нито пистолетът имаха значение.
Изплъзвах се от седалката, към отворената врата. Само хълбоците ми, приковани от тежестта на Линч, ме държаха вътре в буса. И последното колело се качи на тротоара. Бусът се разтресе, изблъсквайки ме още навън. Главата ми увисна надолу, покрай прага на вратата. Белият каменен парапет на моста пробягваше покрай нас все по-близо и всеки момент можеше да разбие главата ми в стоманеното шаси на микробуса.
Изчаках до последната секунда и забих лявата си ръка в гърлото на Линч, влагайки тежестта на торса си с всичката сила, която ми беше останала. Дръпнах се точно преди микробусът да остърже парапета, разпръсквайки искри върху бетонния тротоар.
Бусът намали скоростта и после спря, както и притокът на кръв към мозъка на Линч, доколкото виждах. Той беше като парцалена кукла. Отпуснах хватката и си поех дълбоко дъх. Бях прострян на седалката и главата ми все още беше на няколко сантиметра от парапета. Не бях в идеално положение, но поне не бях мъртъв.
Докато си поемах дъх за трети път, Линч помръдна.
— Господи — измънках.
Той започна да се обръща. Сега ръката му с пистолета беше свободна. Сграбчих китката му и оръжието с двете си ръце, избих пистолета от пръстите му, притиснах крака в кръста му и го изблъсках навън, върху парапета на моста.
Погледнах пътя отпред. Наближавахме края на моста. Разстоянието до храстите на хълма долу беше малко.
Вдигнах глава и се взрях в тротоара. Шофьорът на другата кола беше слязъл в края на моста, откъдето бяхме дошли. Не изглеждаше ранен.
Изправих се на прага, държейки пистолета за дулото и отпускайки схванатото си рамо. Пистолетът на Линч беше хубав.
Някой идваше по моста. Хванах пистолета за ръкохватката. Човекът се приближи, вървейки по средата на нашето платно.
Прицелих се в главата му. Беше Джак. Приближи се до микробуса.
— Горе ръцете, Джак.
— Добре ли си?
— Изведнъж се загрижи за безопасността ми? Горе ръцете или ще те убия. И напълно ще си го заслужиш.
Той вдигна ръце. Не забелязах очевидни признаци, че е въоръжен. Блум караше доста пред нас, но сигурно беше видяла нещо. Тя беше спряла джипа си срещу нас в края на моста, откъдето беше дошъл Джак.
— Съжалявам, Майк. Нямах избор.
— Не ме интересува защо. Приключих с теб. Отстъпи назад.
— Знаех, че накрая те ще ме убият, а ти няма да го направиш. Това е всичко, нищо повече. Аз съм твой брат, а ти си добър човек. Добрите не убиват хора.
Последното всъщност беше тема на спорове между Ани и мен.
— Престани да се преструваш, че ще ме застреляш — добави Джак и тръгна към вратата на шофьора. Наведох се, за да го виждам по-добре през микробуса. — Той започна да спуска ръце. — Ще отворя вратата, Майк.
— Ще направя всичко, за да бъде в безопасност Ани. Не ме предизвиквай, Джак. Ще стрелям.
— Ти си добър човек, Майк. А сега слез, преди да пострадаш.
Джак отвори вратата откъм шофьора, наведе се към мен и изпълни лицето си с доброта.
Знаех всяка реплика, всеки жест и всяко коварство на речта, които той можеше да използва, за да ме убеди. Бях ги виждал всичките, винаги когато Джак ми отправяше някое от своите предложения. Колко пъти беше навеждал глава към мен с лукаво изражение, присвити очи и леки, вълнообразни движения на пръстите, докато се опитваше да ме примами да участвам в някоя измама?
Знаех ги, защото това бяха израженията на баща ми. И моите. Сега обаче на лицето му имаше нещо много странно, в очите, които бяха в същия оттенък на зеленото като моите. Вероятно защото за пръв път ги гледах през дулото на пистолет.
Центрирах мерника в лицето му. Да, той беше мой брат. Но колко пъти трябваше да обръщам другата буза? Кога щеше да свърши всичко това, ако не сега? Той вече беше съсипал живота ми веднъж и ме бе оставил да поема вината, като едва не отидох в затвора преди много години. След всичките страдания, които ми беше причинил, пукаше ли ми дали Джак ще живее, или ще умре?
— Последен шанс — казах.
Той се приближи още.
— Стига, Майк…
Стиснах пистолета. И този път Джак осъзна, че ме е разбрал погрешно. Видях страха в очите му. Натиснах спусъка. Пистолетът подскочи. Брат ми извика от болка.
48.
Стъклото откъм шофьорската страна се разби на парчета. Джак падна до микробуса, вдигнал ръце към лицето си. Наместих се зад волана. Вратата все още беше отворена. Джак лежеше на земята.