— Може и да се мислиш за мъченик, Майк, но не те виждам да позволиш Ани да умре. Затова, моля те, престани с драматизма, хвърли пистолета и нека да решим проблема като големи хора.
— Не мисля така — отвърнах.
Тя изглеждаше изненадана.
— Виждаш ли Ани? — попита Блум.
Надникнах иззад буса. Не виждах Ани много ясно, но я чух, че ругае Линч, очевидно стресната, че се е изпречил пред колата й. Беше се подала през стъклото. Той стоеше на пътя, леко обърнат настрана, за да скрие пистолета, който държеше до десния си крак.
Блум вдигна предавателя.
— Хвърли оръжието, Майк, и се дръж добре, или ще го оставя да я убие. Между нас казано, започвам да се тревожа за него. Мисля, че той се превъзбужда.
Ако бяха дошли само за мен, не знам какво щеше да се случи. Бях зареден с адреналин и болка, в настроение да изпепеля всичко до основи. Но когато Ани беше на прицел, играта свърши.
Или поне така си помислиха. И единствената ми сила във всичко това беше, че те наистина нямаха представа с кого си имат работа. Ани си мислеше, че ме познава. Както и Джак. И Блум също.
Но те имаха да учат още много.
— Хайде, Майк. Или тя ще умре. — Блум говореше толкова уверено.
— Добре — казах.
Сега обаче тя остана озадачена.
— Какво?
— Давай — отговорих.
Тя преглътна и натисна бутона на предавателя. Чух лекото пращене по отворения канал.
— Ще я убием.
— Така ли?
Видях, че мускулите на ръката й се стегнаха и съмнението в очите й, но това беше всичко. Нямаше заповед. Нито изстрел.
— Искаш тя да умре? — извика Блум.
— Чета мислите ти. Всичко ми е ясно.
Тя спусна предавателя.
— Добре. Ще приема това като потвърждение за онзи, за когото работите — отвърнах, а после се обърнах към Ани и изкрещях: — Ани, бягай! Той има пистолет!
Пристъпих към Блум и стиснах пистолета с две ръце.
— Остави жената — каза Блум на Линч по предавателя. — Ела тук.
Сега когато беше изгубила коза си срещу мен, не беше особено развълнувана от безизходното положение.
Линч хукна към нас.
— Хей! Ти счупи… — извика Ани след него и бавно го последва с колата. — Какво правиш насред пътя? Добре ли си?
Тя се приближи, видя, че с Блум стоим един срещу друг, и слезе от колата си.
— Майк? Какво става тук, по дяволите? Това пистолет ли е?
— Бягай! — извиках.
Ани спря и после скочи в колата си. Линч се поколеба, когато тя запали мотора, без да е сигурен дали да прикрие Блум, или да озапти Ани. Пристъпих към него и насочих пистолета си към главата му.
— Ти искаш мен — казах.
Той се обърна към мен. Това даде възможност на Ани да включи на скорост, да настъпи газта и да направи обратен завой. Колелата се завъртяха в пръстта покрай шосето и разпръснаха чакъл към нас. Тя изправи волана и двигателят изрева, когато колата се стрелна напред.
Линч и Блум се бяха прицелили в мен. Новото съотношение на силите не ми хареса.
— А сега хвърли пистолета, Майк. Ще бъде много неприятно, ако те убием на пътя. Бъди послушен и ние ще улесним нещата за теб.
Видях, че Ани се скри зад завоя. Разбира се, че исках тя да се махне оттам. С удоволствие предадох себе си, за да спася нея. Но можеше да се възползвам от половин секунда колебание, някой замислен поглед и може би едно „Няма да те забравя“, преди Ани да ме остави с убийците, нещичко в името на доброто старо време.
— Добре — отговорих, дръпнах пръста си от спусъка, хванах пистолета за дулото с лявата си ръка и вдигнах ръце.
— Хвърли го на земята — заповяда Блум. — И после отстъпи встрани.
Подчиних се.
— Сложи ръце на главата си — добави. — Насам.
Те ме поведоха обратно по пътя. Линч вървеше близо до мен, а Блум ме държеше на прицел от разстояние. Видях джипа й, паркиран в гората, скрит на отсрещната страна на пътя.
— Жалко, Майк. Тази игра на котка и мишка наистина беше започнала да ми харесва…
Доволният й тон, към който тя се стремеше, загуби част от силата си, когато краят на забележката й беше заглушен от звука на двигател, работещ на пълни обороти. Солиден, 3,5 литра, шестцилиндров, V-образен, който поддържах в добро състояние. Ани беше с „Хонда Акорд“ с шестстепенна механична скоростна кутия. Обичаше да шофира. Колата нямаше кой знае какъв вид, но ревеше като реактивен самолет, докато се носеше към нас.
Предстоящият сблъсък отвлече вниманието на Блум и Линч. Имах време да направя две огромни крачки край пътя.
Те можеха да я застрелят, но така нямаше да им остане време да се дръпнат от пътя й, затова се хвърлиха в буренясалата канавка. Аз залегнах на асфалта откъм страната на шофьора.