Питър Новак, унгарски имигрант и милиардер, е отвлечен от терористи. Бившият оперативен агент Янсън единствен може да предотврати убийството му, но се случва нещо ужасно, което подсказва, че операцията е обречена от самото начало. Оцелява само Янсън. За да се измъкне жив и да отмъсти за убийството на Новак, той трябва да разкрие заплетената истина за легендата около Питър Новак, който по необясним начин остава жив и прави публични изявления. Предстои нещо опасно, което заплашва да промени хода на историята…
Лесно е за него да връчва дарове.
И вечно да живее, никога не би успял да разпилее всичко, което притежава, защото съкровищата на нибелунгите са под неговата власт.
„Песен за нибелунгите“, около 1200 година след Христа
ПРОЛОГ
8° 37' с.ш., 88° 22' и.д.
Северният Индийски океан,
250 мили източно от Шри Ланка, Северозападна Анура
Нощта беше потискаща, въздухът — с телесна температура и почти неподвижен. В ранната вечер лекият дъждец поразхлади, но сега сякаш всичко излъчваше горещина, дори сребърният полумесец, чиито очертания периодично се размазваха от прозрачни ивици облаци. Джунглата също издишваше жега като влажния дъх на дебнещ звяр.
Шиам се размърда мързеливо върху брезентовия стол. Нощта бе обичайна за остров Анура в това време на годината. Започваше сезонът на мусоните, когато въздухът винаги е тежък и изпълнен с предчувствия за беди. Само вечно досаждащите комари нарушаваха тишината. В един и половина сутринта Шиам си даде сметка, че от дежурството му са се изнизали четири часа и половина. През това време минаха всичко на всичко седем превозни средства. Пропускателният пункт представляваше две паралелни рамки от бодлива тел, които приличаха на поставки за вилици, разположени на разстояние трийсет и пет метра една от друга от двете страни на пътя, минаващ през зоната за контрол. Шиам и Арюн бяха дежурни часови на предния пост. Те седяха пред дървената караулка до шосето. Предполагаше се, че още двама дежурни бдят отвъд хълма. Те обаче от часове не се бяха обаждали, което означаваше, че хъркат като мъжете във временните казарми на няколкостотин метра надолу по пътя. Каквито и страшни предупреждения да отправяха командирите им, това си бяха едни неописуемо досадни дни и нощи. Северозападната провинция Кена е била рядко населена и в най-добрите си времена. А сега времената съвсем не бяха от най-добрите.
Заедно с полъха на бриза, лек като далечно жужене на насекомо, дойде шумът от задавен мотор.
Шиам бавно се изправи. Звукът доближаваше.
— Арюн — извика той с напевен глас. — Ар-юн. Идва кола.
Арюн разкърши врат и прешлените му изпукаха.
— В тоя час?
Разтърка очи. Заради влагата потта бе залепнала здраво за кожата му и се мажеше като олио.
Сред мрака, обгърнал полугористата местност, Шиам най-после забеляза предните фарове. Откъм движещия се на високи обороти камион се носеха радостни викове.
— Мръсни селянчета — измърмори Арюн.
За разлика от него Шиам бе доволен от всяко нещо, което разсейваше скуката. Предишните седем нощи бе дежурил на пропускателния пункт за автомобили в Кандар, а там смятаха поста за тежък. Естествено командирът им с каменно изражение не си пестеше думите да подчертава колко сериозна, колко съдбоносна, колко жизненоважна във всяко отношение била службата там. Пропускателният пункт в Кандар се намираше на шосето преди Каменния дворец, където правителството бе свикало някакво тайно заседание. Затова мерките за сигурност бяха строги. Това бе единственият път, свързващ двореца с контролираните от бунтовниците райони на север. Партизаните от Фронта за освобождение на Кагама (ФОК) знаеха за пропускателните пунктове и стояха надалеч. Както впрочем и всички останали. Между бунтовническите и антибунтовническите кампании повече от половината от селското население на север беше избягало от провинцията. Фермерите, които бяха останали в Кена, нямаха пари, а това означаваше, че и постовите не можеха да очакват „подкупи“. Нищо не се случваше и портфейлът му си стоеше празен. Какво ли толкова е съгрешил в предишния си живот?
Камионът се показа. В кабината се забелязваха две голи до кръста момчета. Платнището беше спуснато. Едното от момчетата стоеше изправено на крака, изливаше върху гърдите си бира от консервена кутия и умираше от смях. Камионът, най-вероятно натоварен с корени от куракан, отглеждана от местните селяни култура, взимаше завоя с осемдесет мили в час, колкото позволяваше пърпорещият двигател. Гърмеше американски рок по една от мощните радиостанции на острова. Веселите подсвирквания и крясъци огласяха нощта. На Шиам му се стори, че вдигат врява като глутница пияни хиени. Безгрижни бедняци: бяха млади непрокопсаници и не им пукаше от нищо. На сутринта нямаше да е така обаче. Последния път, когато преди няколко дни се случи същото, собственикът на камиона посети засрамените им родители. Камионът му бе върнат заедно с голямо количество куракан като компенсация за нанесените щети. На хлапаците обаче не им мигна окото.