Затова го пазеха зорко на сигурно място в планината. Земята беше твърда и влажна под обувките му с тънки подметки, но Каменният дворец — или по-точно неговият главен вход — пробляскваше пред очите му. Източната стена беше изградена от огромни варовикови блокове, нейните устояли на времето каменни късове и широката, прясно боядисана порта се къпеха в лунната светлина, чиито струйки я обливаха през няколко метра. Дворецът блестеше. Приканваше.
— Вие и вашите последователи може да загинете тази нощ — предупреди Халифа членовете на командването няколко часа преди това. — Ако се случи, мъченичеството ви ще се запомни — завинаги! Децата и родителите ви ще бъдат благословени заради родствената си връзка с вас. Ще издигнат храмове с вашите имена! Поклонници ще пътуват до родните ви места! Паметта ви ще остане вечна и ще ви причислят към бащите на нашата нация!
Това бяха хора с дълбока вяра, плам и храброст, които Западът си позволяваше да заклеймява като терористи. Терористи! За Запада, който беше първоизточникът на тероризма в света, този термин беше много удобен. Халифа презираше тираните на Анура, но изпитваше още по-голяма ненавист към западняците, на които се уповаваше техният режим. Анурийците бяха наясно поне, че завземането на властта си има цена. Бунтовниците нееднократно им бяха показали това с кръвта им. Западняците обаче си въобразяваха, че действията им ще си останат и занапред безнаказани. Това щеше да се промени.
Халифа обхождаше с поглед хълмистия склон и се изпълваше с надежда не само за себе си и за своите последователи, за бъдещето на Анура. Само да поемеше своята съдба в ръцете си, нищо нямаше да й се опре. Сякаш скалите и дърветата и обраслите с лозя хълмове го подканяха.
Майка Анура щеше да възнагради своите закрилници.
Преди векове посетителите прибягвали до поезията, за да опишат красотата на нейната природа. Но не минало много време и колониализмът със своята алчност и завист наложил мрачната си същност: онова, което грабвало с красотата си, било ограбено, пленителното било пленено. Анура се превърнала в награда, за която се състезавали големите западни морски империи. Назъбени крепостни стени се извисили над дърветата, от които се добивали подправки; артилерийски снаряди осеяли плажните ивици заедно с раковините. Западът донесъл на острова кръвопролитие и то пуснало корени, после се разпространило навсякъде като отровен плевел, подхранван от несправедливостта.
_Какво ти сториха, майко Анура?_
Докато си пиеха чая на закуска, западни дипломати прекрояваха границите и чертаеха нови карти, обричайки на хаос живота на милиони, играеха си с атласа на света като с детска играчка. Викаха му независимост! Това бе една от най-големите лъжи на двайсети век. Режимът се крепеше на насилието срещу народа на Кагама и единственият лек срещу него беше още по-голямо насилие. Всеки път, когато атентатор самоубиец отнемеше живота на някой хиндуистки правителствен министър, западните медии наставнически говореха против „безсмислените убийства“, но Халифа и войниците му знаеха, че нямаше нищо по-смислено. Получилата широк отзвук вълна от бомбени атентати, при които на прицел умишлено бяха взети цивилни обекти, беше замислена от самия Халиф. Товарните камиони бяха прикрити за всеки случай с фалшиви надписи на известни по целия свят доставчици и куриерски служби. Каква елементарна измама! Натоварени с напоени с бензин азотни торове, камионите доставяха единствено смърт. През последното десетилетие именно вълната от бомбени атентати предизвика възмущението на света, което беше необяснимо лицемерие, тъй като войнолюбци заклеймяваха войната.
Радиооператорът прошепна в ухото на Халифа, че е унищожена базата в Кафра и че комуникационната й инфраструктура е разрушена. Дори да успееха да предадат по някакъв начин съобщението, охраната на Каменния дворец не можеше да разчита на подкрепление. Само трийсет секунди по-късно операторът им донесе нова вест: народът бе овладял още една база на армията. Сега разполагаха с втори коридор. Халифа усети нов прилив на енергия. До няколко часа щяха да освободят цялата провинция от деспотичната хватка на смъртта. Смяната на властта предстоеше. Националното освобождение щеше да изгрее на хоризонта заедно със слънцето.
В момента нямаше нищо по-важно от това да овладеят Каменния дворец. Посредника го бе подчертал дебело, а досега Посредника се бе оказал прав за всичко, като се започнеше със собствения му принос. Удържа думата си. Беше щедър до разточителност с доставките на оръжие и не по-малко важно — на разузнавателни сведения. Не разочарова ни най-малко Халифа и Халифа нямаше да го разочарова. Враговете на Халифа имаха своите ресурси, поддръжници и благодетели, защо и той да няма?