— Мисля, че не ме разбрахте. Става дума за нещо наистина спешно — каза гласът.
— Правилно — тросна се Янсън. — Наистина не разбирам. Защо не ми обясните?
Докато вървеше по коридора за пътниците, забеляза, че той се отклонява към отделена зона, където откри и предполагаемата метална врата с табелка ЗАБРАНЕНО ЗА ПЪТНИЦИ.
— Не мога по телефона — отвърна гласът след кратка пауза. — Но съм тук, на летището, и можем да се срещнем…
— В такъв случай ми звъннете отново след една минута — прекъсна я Янсън, слагайки край на разговора.
Натисна бравата на металната врата с лакът и се намъкна вътре. Оказа се тясна стаичка с електротабла и дисплеи, на които се отчитаха данните за потребяваната енергия за отоплението на летището и за охладителната система, намираща се на изток от терминала. Върху поставка с куки бяха закачени шапки и якета за работа на открито.
Трима служители в тъмносини униформи седяха около малка метална маса и пиеха кафе. Явно бе прекъснал разговора им.
— Какво правите тук? — викна единият на Янсън, когато вратата тракна зад гърба му и се затвори. — Не може да влизате тук.
— Това не е тоалетна — промърмори другият.
Янсън се усмихна спокойно:
— Сигурно няма да ви хареса, момчета. Но познайте какво? — Той извади значката на служител от компанията, която беше свил от едрия инспектор в салона. — Поредната проверка на служителите дали използват наркотици. Така поне пише в заповедта на шефа. Няма да е зле да напълните чашките с урина. Извйнявам се за неудобството, но затова ви плащат големи заплати, нали така?
— Какви са тия простотии — възмути се третият мъж и направи физиономия на отвращение.
Беше почти напълно оплешивял с изключение на посивялата ивица коса над тила и с молив зад едното ухо.
— Вдигайте си задниците, момчета — викна им Янсън. — Следваме този път изцяло нова процедура. Екипът ми е на втори вход в салон „А“. Не ги карайте да чакат. Когато се изнервят, правят грешки с пробите, ако следите мисълта ми.
— Пълни простотии — каза отново плешивият.
— Да не искате да напиша доклад, че член на Асоциацията на въздушния транспорт протестира и/или се опитва да се измъкне от проверката за наркотици? Ако не искате тестът ви да е положителен, веднага се измитайте оттук, веднага.
— Отивам — измърмори плешивият не толкова самоуверено. — Вече съм там.
Тримата мъже бързо излязоха от стаята, възмутени и вкиснати, зарязвайки чашите с кафе и измервателните уреди. Щяха да се бавят най-малко десет минути, докато стигнат до салон „А“. Погледна си часовника и отброи оставащите няколко секунди, когато телефонът звънна отново.
Жената бе изчакала да мине точно една минута.
— Има бюфет близо до гишето за билети — каза й Янсън. — Ще се срещнем там. Масата в левия ъгъл в дъното. До скоро.
Свали сакото си, навлече тъмносиньо яке, нахлупи една от шапките и зачака. След трийсет секунди жената с побелялата коса се появи.
— Хей, скъпа — извика я той, след което с бързо движение на ръката я хвана през кръста, запуши устата й с длан и я издърпа в служебната стаичка, която сега бе празна.
Янсън бе установил, че наоколо няма никой, който да ги види. Дори да имаше, щеше да си помисли, че става дума за любовна прегръдка.
Жената беше стъписана и уплашена, но дори не направи опит да извика, демонстрирайки професионално самообладание, което съвсем не успокои Янсън. След като затвори вратата, Янсън безцеременно й посочи единия от столовете.
— Отпуснете се — каза той.
Жената, която изглеждаше нелепо елегантна в работното помещение, се настани върху един от сгъваемите тръбни столове. Янсън остана прав.
— Не изглеждате така, както си ви представях — каза тя. — Не изглеждате като… — Долавяйки открито враждебния му поглед, тя реши да не довършва изречението. — Господин Янсън, наистина нямаме време за подобни неща.
— Не изглеждам като какво? — попита той, хващайки се за думите й. — Не знам за коя се мислите, но нямам никакво намерение да се придържам към протокола. Няма да ви питам откъде знаете номера на мобилния ми телефон, нито как сте научили за мен онова, което смятате, че сте научили. Но се надявам, докато сме тук, да разбера всичко, което ме интересува.
Дори да беше най-обикновена гражданка, която търсеше услугите му, начинът, по който влезе във връзка с него, беше напълно неподходящ. А използването на една от легендите му, макар и отдавна изоставена, беше грубо нарушение.
— Разбрах ви, господин Янсън — каза тя. — Съгласна съм, че не биваше да действам по този начин. Трябва да ми простите…