— Трябва ли? Вие така мислите.
Той пое въздух и долови парфюма й. Очите им се срещнаха и гневът на Янсън се уталожи, след като забеляза изражението на безпокойство и непоколебимостта, която излъчваха сивосините й очи.
— Както ви казах, разполагаме с много малко време.
— Аз разполагам с всичкото време на света.
— Но това не важи за Питър Новак.
_Питър Новак._
Името предизвика у него изненада, каквато беше и целта. Прочут унгарски финансист и филантроп, Новак бе удостоен предната година с Нобеловата награда за мир заради ролята му на посредник при решаването на различни конфликти в света. Новак беше основател и директор на фондацията „Свобода“, чиято дейност бе насочена към разпространяване на демокрацията от Запад на Изток — голямата страст на Новак, — с представителства из цяла Източна Европа и в редица развиващи се страни. Янсън обаче имаше лични причини да помни Питър Новак. Той имаше огромен дълг към този човек, толкова огромен, че понякога носеше чувството си за благодарност като бреме.
— Коя сте вие? — попита Янсън.
Сивосините й очи се втренчиха в него.
— Казвам се Марта Ланг и работя за Питър Новак. Мога да ви покажа служебна карта, ако това ще помогне.
Янсън поклати бавно глава. Служебната й карта щеше само да я идентифицира като старши служител във фондацията. _Работя за Питър Новак_ — му каза тя, а от простотата, с която изрече тези думи, Янсън веднага разбра какъв тип човек е. Тя беше довереникът, дясната му ръка, помощничката. Всяка важна клечка имаше до себе си такъв човек. Хората като нея предпочитаха да стоят в сянка, макар да притежаваха огромна, макар и косвена власт. От името и слабия й акцент му стана ясно, че беше унгарка като шефа си.
— Какво искате да ми кажете? — попита Янсън с присвити очи.
— Само това, че има нужда от помощ. Както вие някога. В Бааклина — Марта Ланг произнесе името на прашния град, все едно че беше изречение, параграф, алинея. За Янсън беше точно това.
— Не съм забравил — каза й той тихо.
— В такъв случай всичко, което трябва да знаете, е, че Питър Новак се нуждае от помощта ви.
Тя изрече само няколко думи, но бяха точните. Янсън дълго я гледа в очите.
— Къде е?
— Може да изхвърлите бордовата карта. Нашият самолет е на пистата и има разрешение за незабавно излитане. — Тя стана, отчаянието й даде сили и й помогна да се съвземе. — Трябва да тръгваме. С риск да се повторя, няма време.
— Аз пък ще рискувам да повторя въпроса си. Къде?
— Това, господин Янсън, е въпрос, на който вие ще отговорите.
ВТОРА ГЛАВА
Докато я следваше по оградените с первази алуминиеви стъпала към самолета „Гълфстрийм“ на Новак, мерна надпис, изписан с бели букви в курсив, които контрастираха ярко върху тъмносиния емайл на корпуса: _Шок кичи шокра меди_.
Беше на унгарски език, напълно неразбираем за него.
На пистата шумът беше нетърпим. Свистенето на вентилационните системи се наслагваше върху бученето на двигателите. След като вратата на кабината се затвори, изведнъж се възцари тишина, все едно че попаднаха в шумоизолирана камера.
Самолетът беше приятно обзаведен, без излишно разточителство, предназначен за човек, за когото цената не беше от значение, както не беше от значение и луксът. Интериорът беше най-обикновен. Кожените седалки с ръкохватки бяха огромни, каквито имаше по клубовете, разположени от двете страни на пътеката. Някои бяха обърнати една срещу друга с ниски, закрепени с винтове за пода маси помежду им. Четирима мъже и жени с мрачни лица, явно от екипа на Марта Ланг, бяха заели вече местата си в задната част на самолета.
Марта му махна да седне срещу нея пред кабината, след което вдигна вътрешния телефон и измърмори няколко думи. Янсън долови съвсем слабо шума от двигателите, които набираха обороти, докато самолетът потегляше. Шумоизолацията бе необикновена. Херметическа преграда ги отделяше от пилотската кабина.
— Какво означава надписът на фюзелажа?
— „И най-малките неща могат да допринесат за големите.“ Унгарска поговорка и любимото мото на Питър Новак. Мисля, че можете да се досетите защо.
— Не може да се каже, че е забравил откъде произхожда.
— За добро или зло, Унгария го е направила това, което е. А Питър не е от хората, които забравят своя дълг — каза тя и го изгледа многозначително.
— Нито пък аз.
— Знам това — отвърна тя. — Затова разчитаме на вас.
— Ако има задача за мен, предпочитам да разбера веднага, и то от него.
— Ще трябва да се задоволите с мен. Аз съм заместник-директорът на фондацията и работя за него от дълги години.